Tel 032 633 533

Какво да кажем за… новата Национална стратегия за децата

стратегия

Новата национална стратегия за децата

Тя събуди позадрямали страсти. След Истанбулската конвенция това е най-коментираният документ в обществото.

Стратегия за децата е нужна, спор няма. Тя трябва да бъде съобразена с всички международни спогодби, които България е подписала. И за това спор няма. На първо място трябва да бъдат защитени интересите на децата, тъй като те са беззащитни, неспособни сами да отстояват интересите си. И за това спор няма. За какво има спор, тогава?

Първо, за наказанията. Отдавна привържениците и противниците на телесните наказания водят непримирима война. Естествено, никой не защитава идеята за малтретиране и унижения на децата. Спорът е за наказания като дърпане на уши, плесници и стоене прав в ъгъла. Но големият проблем в Националната стратегия не е пълната забрана на телесните наказания, а системата за наблюдение на изпълнението. Отварянето на вратите пред доносничеството, злоупотребите, възможността (или по-скоро невъзможността) родителите да се защитят наистина смущава.

Основен проблем на Националната стратегия за децата

Може би, основният „дефект“ на този документ е липсата на ясни дефиниции. Например – понятието „дете“. Дете е всяко човешко същество, ненавършило 18 години. Но съчетано с другото понятие – „лично пространство“ – вече смущава. Що е „лично пространство“ и доколко то е „лично“, когато става въпрос за четиригодишно дете? А за четиринайсетгодишно? Родителите нямат право да следят и контролират живота на децата си в Интернет. Това не е ли опасно? Доколко едно шестгодишно дете може да прецени кои места са опасни и кои безопасни за него? Не е ли работа именно на родителя да прецени това? Защо, тогава, съществува опцията „родителски контрол“ в телевизията? 

Сякаш фигурата на родителя като основен възпитател е избледняла. Сякаш функцията му е сведена до „доставчик“ и „отглеждач“ на деца за обществото; веднъж довел детето на белия свят, той няма почти никакви права над него. Разбира се, това е малко пресилено, но ние не сме първите, които въвеждат подобни текстове в законодателството си. Подобни системи работят вече от години в Западна Европа и дават плодове. Не всички плодове са сладки, за съжаление.

Отделен е въпросът къде се вписва всичко това в християнската морална рамка. Ако родителят не е върховният фактор в живота на детето си, кой ще му покаже образа на Бога, кой ще го научи на Божия закон? Повече въпроси, отколкото отговори. Това предизвиква сякаш новата Национална стратегия за децата.