Tel 032 633 533

Интервю с Радимир Попов – учител по пиано в Австрия

Да бъдеш осъзнат

Радимир Попов е учил пиано в Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. А след това записва педагогически профил към Университета по изкуства в Грац. Свирил е на различни национални сцени, включително като солист на Академичния симфоничен оркестър и Врачанската филхармония. Предстои му участие при откриването на изложбата Едгар Хубер в Щефансдом, Виена. В момента е учител по пиано в Санкт Йохан, Австрия.

Спомням си, че като малък обичах да разказвам историята за Ной. Но понеже тя беше любима и на моя приятел Лари, се налагаше да науча и други истории, което обогати моите познания върху Библията по времето, когато бях на 5.

Ради - учител по пиано

Кога се почувства голям?

Дори до днес не мога да кажа, че съм пораснал. Защото винаги се случват неща, когато си казвам: Оф! Трябваше да реагирам по друг начин! И в тази връзка загубите и неприятностите ме карат да израствам. Да, в момента човек страда и може много да боли, но после размисля върху станалото и това му дава нови перспективи.

Кога за последно видя нещата по този начин?

Един от последните ми изпити в университета мина доста зле. Това ми даде възможност да си помисля за себе си и начина, по който гледам на нещата.

Какво ти попречи?

Напоследък много мисля върху скромността. Забелязал съм, че хората, които не знаят, обикновено много говорят и дават прибързани решения. А когато някой е скромен, той не се прави на многознайко.

Артистите на са сред най-скромните хора, които познавам!

Понякога се чувствам не точно като фукльо, но когато седна пред пианото искам да получа вниманието на публиката. От една страна, знам какво мога, а от друга – част от мен го иска. За мен музиката е начинът, по който изразявам себе си.

Васко Василев наскоро разказа за урока на своята руска учителка: За да успееш не е достатъчно да бъдеш виртуоз. Трябва и да си добър човек! Как е за теб?

Докато си говорим, си мисля, че един от моментите, в който се почувствах една стъпка повече зрял, е когато разбрах, че това, което представям на сцената не са просто добре изработени ноти, нито брилянтно изсвирени пасажи, а себе си като личност. Всичко, което правя с ръцете и пръстите си е само част от цялата картина.

Започнах да осъзнавам, че това, което очаквам да чуя от себе си е тотално различно от това, което очакват хората. Някои гледат как ти стои новата прическа, други забелязват как излизаш на сцената – дали си изправен или прегърбен, а трети се вълнуват с какъв маниер свириш – експресивен ли си, или – сдържан. И когато осъзнах тези неща, започнах да свири по друг начин. Защото най-малкото, което публиката иска, са перфектно изсвирени ноти. Тя иска нещо уникално. Нещо, което е твоето. Собствената ти интерпретация на произведението. Затова хората плащат такива суми за концерт на живо, а не си вземат диск, който да си слушат вкъщи.

Как се подготвяш за едно изпълнение?

Аз искам музиката да има свой дъх. Собствен ритъм. И затова се опитвам да намеря пулса на всяко едно произведение. И както човешкият пулс не е равномерен, така и пулсът на музиката понякога се усилва, друг път – успокоява. И това са част от изразните средства, които не само всеки музикант, но и всеки човек трябва да познава.

Разкажи за някой специален момент на сцена?

Всеки музикант ще се съгласи, че едно изпълнение е като разговор с публиката. И химията е двустранна. Но когато има момент на тишина, това са едни от най-силните преживявания. Притаеният дъх. Спри за момент и ще усетиш какво става!

Как се запали да свириш на пиано?

Моите ученици напоследък ме питаха как започна да свириш, как научи нотите, как успя да се справиш със всички 88 клавиши? И аз, за съжаление, не мога да дам точен отговор. Не си спомням. Спомням си как майка ми ме заведе на първия урок в едно малко читалище в Сандански. Ние стояхме пред вратата, а вътре учителят преподаваше. И той не беше никак любезен. Чувахме го как вика: „Грешно! Повтори веднага! Чупиш пръстите! Не става така!“ И майка ми ме пита: „Ти, наистина ли искаш да останем тук!“ И аз казах: „Да!“

Четох едно професорско каре за младостта. Нейното фундаментално предимство е, когато имаш хоризонт. Но ако нямаш такъв, нямаш нищо. Какво мислиш за това?

Възприемем се като “old school” тип. Първо, аз съм класически пианист. Свиря класика, която не е най-популярната музика в момента. Такъв е и стилът ми на обличане. Има неща, които всички искат, а после никой не ги помни. Но това, което е истинско, се нуждае от време, за да докаже, че си заслужава!

Какво ти даде семейството?

Не търся лесното. И възприемам живота като преодоляване на предизвикателства. Да си далеч от дома също е предизвикателство. Често не оценяваме това, което имаме. И сега се опитвам да бъда на 100 процента. На моята последна концертна изява се събраха много хора и това беше за мен изключително преживяване. Фактът, че със всеки човек можем да си кажем нещо, което да е само между нас, създава особена близост; създава историята, спомените и самите нас.

Какво е мястото на вярата в твоя живот?

Вярата заема централното място. И около нея са предизвикателствата, семейството, реализацията. Бог ми е дал таланти, които не искам да пропилявам. Трябва да ги развивам. Това е активност. Апостол Павел има една мисъл, която много харесвам: Мнозина тичат на игрището, но един получава наградата. Така бягайте, че да я получите. И аз наистина се старая така да бягам!