Боряна Младенова е психолог-консултант и психотерапевт освен това трупа стаж като жена на пастор и майка на две момчета. Тя е човек на изкуството. Но желанието да бъде полезна на хората отключва нова потребност в нея – да знае повече за психологията. И така, започва да учи и да се развива в тази област, без да забравя, че никой не е пророк в собствения си дом: „Вкъщи съм обяснила, че съм в ролята на съпруга и на родител. И ако някой има нужда от терапевтична помощ, трябва да я потърси другаде!“
Всички семейства могат да бъдат сведени до два типа – семейството със затруднения и процъфтяващото семейство.
Какви снимки можеш да ни покажеш, за да разпознаваме двата профила?
Семейството – шпионска стая или цвете
Боряна Младенова: В семейството със затруднения атмосферата е хладна, официална и твърде учтива. Всичко е по-служебно, има позиране, няма яснота и липсва прозрачност. Всички са страшно подозрителни, като шпиони, събрани в една стая, които се опитват да отгатнат намеренията на останалите. Налице е скрито воюване, което създава тежки преживявания и нереалистични очаквания. За всички е мъчително да живеят заедно.
Процъфтяващото семейство е като цвете. Процесите на цъфтежа са много динамични. Понякога цветът може малко да се затвори, но това е временно. Атмосферата не е само слънчева, има и тъга, и гняв… Но всичко е автентично. Свободно изразяваш това, което мислиш и преживяваш. Защото любовта е в основата на взаимоотношенията. Усещаш топлината, грижата, свободата. Можеш да работиш за собственото си израстване, без това да пречи на другите. Напротив! Ти обогатяваш семейството си, докато растеш!
Имаш 2 момчета. И знаеш много, но как се справяш като родител? Изкривяваш ли понякога нещата?
Боряна Младенова: Като човек, който работи с хора, мой дълг е първо да работя със себе си. Аз съм инструментът. И ако той не е подострен, няма да оперира добре. Затова полагам големи усилия, за да се справям със собствените си дефицити. Разбира се, че си имам слаби моменти. И когато се подхлъзна, се опитвам да поема отговорност и да бъда проактивна – да се извиня и да обясня на децата си, че съм сгрешила. Защото искам да знаят, че не се мисля за непогрешима.
Капанът на съвършенството
Много родители се опитват да бъдат съвършени. Защо това е капан?
Боряна Младенова: Няма лошо да бъдем по-добри родители. Това желание ни движи напред. Но ако искаме да бъдем съвършени, ще се опитваме да направим такива и нашите деца. Това са невъзможни очаквания. Всъщност по този начин се опитваме да заемем мястото на Бога. Само Той е перфектен! Ние ще си останем несъвършени, ще имаме своите падания и недостатъчното разбиране за някои неща…
Смисълът на живота е в това, да израстваме, да се изненадваме. И ако подхранваме това разбиране, ще го предадем и на децата си. Така ще избегнем капана на съвършенството. Защото идеята да бъдем перфектни създава много висока тревожност, цял куп страхове и понякога ни кара да зацикляме в онова, което трябва да се поправи. И на практика, заети със цялото това усилие, губим живота си.
А насочено към детето, съвършенството е тежко бреме.
Наскоро работих с едно перфектно дете. То завърши училище с пълно шест, като се лиши от социални преживявания – най-вече от срещи с приятели. После отиде да учи в чужбина, защото успешните не учат в България. Избра си перфектния университет и специалност, която ще му даде топ-ниво. Всичко беше както трябва. Но още първите месеци започнаха тежки кризи на висока тревожност, на депресия… Защото съвършенството изисква по-висока летва, а там е трудно. И този млад човек беше смачкан от живота – нямаше тази гъвкавост да израства, без да бъде съвършен.
Тиранията на свръхгрижата
Родителите искат най-доброто за децата си. Кога свръхгрижата е тирания?
Боряна Младенова: Свръхгрижата отнема шанса на детето да научи своите уроци за живота. Да се научи да бъде самостоятелно, да има умения да се погрижи за себе си. Да приеме грешките си, различното, което носи – изобщо да стои на собствените си крака. Свръхгрижата лишава детето от свобода и рано или късно то ще разбере, че не се справя…
Важно е да знаем, че семейството, което не излиза от своите трудности, създава деца, които ще живеят с трудности. Но това не е обречена схема. Ако сме се научили да бъдем трудни хора, можем да се отучим! Това означава да бъдем по-взаимодействащи и свободни от нереалистични очаквания. Разбира се, промяната не става само с добро желание.
Успешните хора се отличават с това, че поемат отговорност за себе си и правят стъпки в желаната посока. Ако няма действие, ще си останем с пожелателното мислене…