Някога носехме бурканчета с кисело мляко в мрежа. После ги измивахме и връщахме в магазина. След това бурканчетата бяха заменени от пластмасови кофички, а ние ги слагахме в найлонови торбички, които ни даваха безплатно в магазина. После България се превърна в една голяма коледна елха – всеки храст, всеки трън и дърво се окичиха с шарени найлонови торбички. Тогава започнахме да си ги плащаме и „коледната украса“ намаля. После се появиха книжните и платнените торби. Сега отново се продават мрежички за пазаруване. Да очакваме ли връщането на стъклените бурканчета?
Преди трийсетина години основната цел е постигането на удобство. Сега основната цел е да потребяваме, без да унищожаваме, дори да е малко неудобно. Събираме боклука разделно, купуваме си енергоспестяващи уреди, караме малолитражни коли, мечтаем за електрически, полека-лека изхвърляме нещата за еднократна употреба, макар да са много удобни и практични…
Започнали сме да ставаме „екологични“.
Може би, не съвсем доброволно, може би дори с протести, но спазваме правилата, защото иначе има глоби.
Но не спираме да се питаме: „Наистина ли е толкова страшно? Наистина ли ледниците са се стопили наполовина? Наистина ли това е толкова опасно? И ако изчезне някой вид кит, какво толкова? Такива като Грета Тунберг ли ще слушаме? Какво толкова мога да направя аз? Колко ще намаля вредните емисии на света, ако ходя на работа с колело? Моите крушки вкъщи ли ще оправят световния енергиен проблем? Кой печели от цялата тази работа? Не ни ли правят на маймуни?“
Изобщо, ние българите, не сме най-“екологичните“ хора на света.
Но когато седнем на раздумка, неизменно се намесва и темата за климата – „Какви зими имаше някога, ехей! Какви са тези жеги сега? Такова чудо никога не е било!“ И с половин уста признаваме, че това няма как да е станало от самосебе си, че всъщност хората са виновни. Но после пак махваме с ръка и си казваме, че от нас нищо не зависи.
Пък и нали вярваме, че един ден Бог ще пресътвори земята? Какво толкова има да се грижим за нея?