Присъстват или отсъстват екранните родители?
Тъжно, но факт – живеем в епохата на отсъстващите родители. Някога родителите също са отсъствали – бащи са отивали на война, майки са умирали при раждане… но днес живи и здрави родители трайно отсъстват от живота на децата си. Наш специфичен български феномен са „скайп-родителите“. Е, може би, не само български, а на всички бедни държави. Но за нас са ново явление – родители гурбетчии, поверили децата си на баби и дядовци. Уж за малко, уж само за тази година. Но реално пропускат цялото детство на децата си, дори юношеските им години. Оставят тук дечица в детската градина и заварват гимназисти с гаджета. Виждат ги само през кратките ваканции и по скайп. Екранни родители. Нереални родители. Чужди. Децата свикват, че “мама” е на екрана. Като кинозвезда. Тя е някаква идеална, сладка мама, която идва от време на време и носи подаръци. Татко също. “Истинските” мама и татко всъщност са баба и дядо. Добри-лоши… други няма. Другите са на екрана.
Другият вид отсъстващи родители не са на гурбет, но са станали по-дигитални от децата си. Чатят с тях, вместо да седнат на дивана да си поговорят. Впрочем, може да седнат на дивана, дори един до друг, но комуникацията да тече през телефоните. Родители, които не пишат бележки, които да залепят за вратата на хладилника, а “текстват” във вайбър.
Екранните родители – като герои в игри и филми
Защо “дигиталното родителство” е опасно? Първо, защото е нереално. Децата не добиват реална представа за собствените си родители. За тях те не са истински хора от плът и кръв с всичките им слабости и хубави черти, а някакви екранни образи, често “допълвани” от детската фантазия. Те стават за мечти, за ваканции, за подаръци, но не и за истински родители. Истинските родители са баба и дядо.
Освен това, чрез екрана се общува избирателно – мога да прикрия истинското си състояние, истинските си чувства, истинското си положение. Което пак изгражда фалшиви образи.
С две думи, “екранното родителство” е пандемия. Дори по-опасна от COVID.