Биологичният вид хомо сапиенс се дели по какви ли не признаци – мъже и жени, европейци и африканци, млади и стари, образовани и необразовани, богати и бедни, вярващи и невярващи… Някои признаци са извън нашия контрол (като физически особености), а други променяме цял живот (като културни различия, например). Има един признак, който ни разделя хем още от раждането ни, хем цял живот се стремим да го култивираме и променяме. Защото още в гените ни е заложено да бъдем или интроверти, или екстроверти. Това е невидимо с просто око, но в същото време определя до голяма степен какво ще виждат хората от нас.
Индивидът в общността
А интровертите и екстровертите имат коренно различни възгледи за отношенията. И там е болезненият възел между тях – отношението им към общността. Разбира се, няма чисти интроверти и екстроверти, всеки носи черти и от двата типа, но винаги единият доминира. Когато се създаде общност от интроверти и екстроверти, винаги е въпрос на време появата на неразбиране. Интровертът изпитва по-малка нужда от общността и по-ревниво пази вътрешния си свят, докато екстровертът не разбира нуждата от усамотяване и я тълкува като отдръпване, обида и нежелание за сътрудничество. Не случайно големите компании наемат психолози, които да работят със служителите, да им обясняват тези разлики и да им помагат да се разбират едни други.
Граница между индивид и общност
Къде е здравословната граница между индивид и общност? Как да не изпаднем (в повечето случаи неумишлено) в една от двете крайности – или да се „разтворим“ в общността, затъвайки в конформизма, вечно разтревожени дали сме угодили на всички и дали всички се чувстват добре, пренебрегвайки собственото си мнение; или да се превърнем във вечни дразнители, „кактуси“, които възприемат с настръхване всеки опит (реален или въображаем) някой да се намеси в техните мнения и решения – хора, за които всеки се моли да не му се паднат в екипа.
С две думи, как да бъда едновременно общителен и отзивчив екстроверт, и тактичен, деликатен интроверт?