Срамът е емоция от гамата на отрицателните емоции.
Няма човек, който да не го е изпитвал. Срамуваме се от телата си, от недостатъците си, от грешките си, от провалите си; лъжем и сме готови на всичко, за да прикрием срамен момент от биографията си. Срамуваме се от роднини, които ни излагат и гледаме да не се разбере, че са ни роднини. Срамуваме се от сънародниците си, когато дадат повод името на страната ни да се споменава с презрение и насмешка. Срамуваме се от бедността си, от образованието си, от незнанието си… Списъкът може да продължи доста.
В същото време, ако се разговорите с хора от най-възрастното поколение, те с въздишка заявяват, че днес хората „срама нямат“, че никой вече не се срамува от нищо. „Какви момичета имаше едно време! Срамуваха се да вдигнат очи и да заговорят мъж! И изобщо на ум не им идваше да се разголват. Днешните срама нямат – всичко им е на показ като на жени за продан“ – ще чуете от устата на дядо, седнал на пейката в парка. „Някога и на ум не ни идваше да възразяваме на родители и възрастни хора! Мълчахме с почит, дори да не са прави. Сегашните деца срама нямат – възразяват, издават заповеди, държат се като господари!“ – е друг рефрен, повтарян често по пенсионерските клубове.
„Как не го е срам да лъже така нагло!“
– възмущаваме се на поредните думи на самозабравил се политик.
Е? От какво трябва и от какво не трябва да ни е срам? И откъде изобщо се е появило това чувство? Кога човекът е решил, че нещо е „срамно“? В екваториална Африка жените не покриват горната част на телата си и не изпитват срам от това. В християнска Европа това е срамно. Някога хипи движението роди нудизма и неговият лозунг беше: „Не се срамуваме от телата си!“ Днес на мода е „боди позитивизмът“ – жени с пищни форми публично показват телата си и не се срамуват, че не се вписват в стандартите. Наистина, от какво да се срамуваме и от какво не?