Разговор върху истинската история на Гига – Когато животът удари спирачки https://youtu.be/4OLl2Rib6aU с Милка Байрева, терапевт и Моника Паскалева, психолог.
Ще говорим за:
- първите шокови моменти и реакцията „fight, flight, freeze“
- ролята на надеждата и любовта в оцеляването
- как да говорим с децата за травма и загуба
- психическото и емоционалното възстановяване след криза
- малките жестове и хуморът като защитни механизми
- подкрепата на вярата и общността
Мигът, в който животът се преобръща
Гига и Ален са щастливо семейство. В един момент на отмора, когато тя си мисли с нежност за Ален и бебето спи до нея, телефонът звъни и разтревожен глас ѝ съобщава, че Ален е ударен от кола. Гига се страхува дали ще го види жив. А първите думи на Ален са: Аз дали ще живея?
Милка: Помислих си за заглавието, че животът удря спирачки. Има някакъв парадокс, че в този момент спирачките не са ударени, а всъщност колата е летяла. Ако бяха ударени, животът нямаше да е това, което се случва.
Мони: Самата ситуация е силно стресираща. И нашата реакция обикновено е бий се или бягай. А може и да замръзнеш. Но Гига не замръзва, ами се събира и тръгва директно към действие. Намира кой да гледа детето, отива в болницата, а там вече… трябва да преглътне сълзите, за да влезе при Ален.
Да кажем ли на детето?
Родителите често скриват ситуацията от детето, за да го защитят. Но децата и кучетата всичко разбират без думи. Гига си намисля как да каже на Емчо, който тогава е петгодишен, какво е станало с тати, а после му разказва и Ален.
Милка: Помислих си, че това дете си има двама родители. То всички имаме. Но те са двама налични родители. Защото Ален по симпатичен мъжки начин казва на Емчо, Гига – по женски. Но това се получава, защото те самите са партньори и не са забравили, че са партньори и след децата! А ние го забравяме, особено жените.
Мони: Много често ние не отчитаме личността на детето. Казваме, че то няма нужда да знае. Няма да разбере. После пък като разбере, дай по-бързо сякаш да го преживее. Докато тук те му дават пространство, то да си се моли, да си плаче понякога в стаята, без да бъде притискано да преживява нещата по някакъв зададен модел или разбиране на възрастните. Защото децата имат ресурс да се справят или имат нужда от време, за да открият своя собствен начин.
Ново ежедневие
По чудо Ален няма други поражения, освен едно счупване. Той трябва да лежи неподвижно три месеца, за да се възстанови. Това е период на друг вид оцеляване – емоционално и психическо за двамата. За Ален, като пациент, който не може да прави друго, освен да гледа тавана, но и за Гига, която трябва да поеме всички грижи, включително и за Ален.
Милка: Общността тук е голяма сила и то се вижда. Хубаво е в такъв момент да разбереш, че някой те мисли и се моли за теб. Понякога в такъв момент аз нямам сили да се моля и ми е приятно да разбера, че някой го е правил вместо мен.
Мони: Аз си мислех, че когато едно нещо е добро, то е добро за всички участници в случката. Въпреки че е обездвижен, Ален помага, а Гига го преживява като помощ за нея. Това е помощ за нея, но е помощ и за него. Значи, аз правя нещо, имам принос, участвам в нашия живот на семейството. Той играе с детето, разсмива ги. Това е много-много готин защитен механизъм – чувството за хумор.
Защо спомените се връщат, когато злото отминава?
Когато Ален се изправя, Гига започва да преживява деня на инцидента отново и отново. Тя дори не може да разбере, защо отива там, когато всичко свършва добре.
Мони: Това е пост-травматично преживяване. Ти се връщаш към този травматичен, шоков момент. И е нормално, като отмине този период, в който си много събран и действаш – болници, операции, грижи… После три месеца вкъщи – картофи, лук, грижи за децата… И като минат тия месеци, се отпускаш. И преживяването се връща и идва да те рови.
Имаш да го преживееш, защото това за теб също е стрес. Ти си седял стегнат за другите като войник. Но ти също си участник в тази история. Не си само подкрепящ партньор, майка, медсестра и там каквото се е налагало да бъдеш. И дълго време не си позволила на емоцията да те залее, за да не те потопи. Защото тогава не е бил моментът. Обаче после, когато всичко се уталожи, спомените се връщат.
Да ми е жив! – подписът на историята
Милка: Аз лично често съм се вадила през благодарността. Защо Бог ни дава идеята да сме благодарни дори в трудностите? Всички Негови идеи имат дълбок смисъл за нашия вътрешен свят. И през благодарността ние се доближаваме до това, което ни се е случило, а не до това, което не ни се е случило. Защото човек може много да забие в това: Ами ако…
Мони: И на Гига фокусът е: Каквото и да се е случило, той е жив и ние се имаме един друг.
Милка:Тя каза: Да ми е жив! Не – да е жив, а да ми е жив! Това много ме трогна…