В по-кръвожадната версия на приказката за Пепеляшка, мъчейки се да напъхат крачищата си в стъклената пантофка, двете грозни сестри на Пепеляшка отрязват части от ходилата си. Звучи така стряскащо, че в най-популярната версия този хорър е отпаднал и двете сестри просто не успяват да обуят пантофката. Все пак, не бива да плашим дечицата, нали?
Но тези два омразни приказни персонажа са прекрасна илюстрация на едно от най-горещите човешки желания – да бъдем „като другите“. В българския език дори слагаме печат на одобрение върху нещо, казвайки че то е направено „като хората“. Това желание придобива неистови измерения особено в тийн-възрастта. Тогава влиянието на групата е толкова силно, че децата са готови да жертват здравето, доброто си име, успехите си, дори връзките със семейството, за да бъдат „като всички“. И не става въпрос само за дрехи, музика или навици, а дори за убеждения, философия, ценности.
Зрелостта сякаш не успява да ни излекува напълно и страхът от различност ни съпътства до края на дните. Колко отношения са съсипани, колко сълзи са пролети, колко рани са нанесени от страх „какво ще кажат хората“…
На другия полюс стои на пръв поглед абсолютно противоположното желание –
да не бъдем като другите.
„Бъди себе си!“ „Ти си уникален!“, „Не плащай данък обществено мнение!“… това са само част от слоганите на модерния човек. Той презира „стадото“, ласкае се, че е „различен“ (естествено, по-добър!) от околните, шумно промотира своята „уникалност“. Ако го наречете „обикновен човек“ или „един от многото“, задължително ще се обиди.
Този стремеж също е взел много жертви – на време, пари, приятелства, здраве, отношения. Какви мъки са готови да изтърпят само хиляди жени, за да бъдат „уникално“ красиви!
Може би, тези две уж взаимно изключващи се желания са два клона на едно и също дърво, хранят се от един и същи корен – сравняването с другите. Възможно ли е да избягаме от него, след като живеем, заобиколени от „други“? И изобщо нужно ли е?
Дискусия в „Какво да кажем за…“ по радио 3:16.