Разплакано дете е гледка, на която никой нормален човек не издържа. Инстинктът ни тласка за избършем детските сълзи, да успокоим, да предизвикаме усмивка. Никой не иска неговото дете да е тъжно. Защото сълзите и тъгата са доказателство за страдание. А ние сме готови да преобърнем света, но нашите деца да не страдат.
Обаче, светът не е справедливо и уютно място. Не случайно древните траки са скърбели и обявявали траур при раждането на дете. В знак на съпричастност към страданията, които го очакват в този живот. Колкото и да ни се иска, колкото и решени да сме, няма да можем да спестим на децата си страданията. Те ще минат през своите мрачни долини и облачни дни.
Да научим децата да се справят с тъгата
Затова по-важното е да ги научим да се справят с тъгата, да изживяват правилно тази тежка емоция, така че да излязат от нея психически здрави, със съхранена способност да обичат и да се радват на живота. Проблемът е, че самите ние понякога не сме способни на това, не умеем да се справяме със собствените си отрицателни емоции. И затова бързаме да утешим, да избършем сълзите, да прекъснем тъгата по най-бързия начин и да „приключим проблема“.
Въпроси около детската тъга
Но дали това е най-правилната реакция? Как да помогнем на детето да изживее тъгата си? Кога е добре да спрем плача на всяка цена? Кога е добре да го оставим да си поплаче? Какво да му кажем, ако то страда, защото баба е починала? Ами, когато папагалчето е умряло? Ами когато най-добрият му приятел е заминал в друг град? Кога е време да го заведем на психолог и с кое можем да се справим сами? Коя реакция може да считаме за „нормална“ и коя трябва да ни разтревожи?
Въпросите около детската тъга са доста и стресират най-напред нас. Защото искаме да бъдем съвършените родители; искаме да спестим на децата си всички тъжни неща, които ние сме преживели; искаме те да израснат без травми и сълзи; искаме техният свят да е по-щастлив от нашия.