Всеки родител, дори родителите на най-послушните и добри деца, стига до мига, в който неговото мило и сладко дете тропа с крак и казва „Няма!“. Този период на възразяването започва около третата година и на практика не приключва никога. Изнервените родители започват да се мятат от една крайност в друга – или казват: „Време му е, трябва да се научи да отстоява мнението си, пък и всички деца са такива“, или: „Ужас! Това трябва да се изкорени на всяка цена!“, и прибягват до доста брутални методи на възпитание.
Да, в миналото възразяването на по-възрастен е било недопустимо и се е порицавало много остро от обществения морал, но бунтът винаги е съществувал. И дори децата да не са смеели да възразяват публично поради страх от наказание, те са крещели наум.
Всъщност,
възразяването не е нещо лошо.
Нима ние се съгласяваме с всичко, което ни кажат? Нима не възразяваме, не пишем жалби и оплаквания, не даваме под съд? Нормално е човек да не е съгласен с всичко и нормално е да има право да каже това. Дори да е на пет или десет години. Всъщност, детето казва: „Аз съм тук! Аз съм човек! Аз искам да ме чуете!“ И това е прекрасно. Това означава, че се превръща в личност.
Големият въпрос е КАК да става това.
Как да се научи да възразява,
без да показва неуважение; как да отстоява позицията си, без да наранява и пренебрегва другите. Трудно изкуство. Огромен процент дори от възрастните понятие нямат как да го правят. Доказателство за това е просташкият език в мрежата, обидите, нападките и агресивното поведение. Така че, първо трябва да се уверим, че самите ние знаем как да правим това – да възразяваме, без да обиждаме. И след това да почнем да учим децата си.
Често децата са невъздържани, дори агресивни в реакциите си, просто защото са уморени, гладни, уплашени или нещо ги боли. И така несъзнателно дават израз на страховете си. Те не знаят как да управляват емоциите си, как да ги изразяват с думи, как да не прекрачват границите. Ние сме тези, които трябва да ги научим. Търпеливо и с любов.