Едно от най-стресиращите преживявания за всяко семейство е грижата за възрастните родители. Любимите баба и дядо, които толкова много са помагали, на които сме разчитали, в един момент се превръщат в тежест. Не могат вече да извършват елементарна домакинска работа, имат нужда да им се помага почти във всичко, поглъщат време, сили и ресурси на семейството, които то може да вложи в децата, примерно. В някои случаи е дори по-лошо. Възрастните хора лягат на легло или губят разсъдъка си и стават наистина непосилно бреме. Много трагедии сме виждали на изоставени родители, много истории сме слушали за изхабен живот на млади хора, изцедили най-добрите си години в грижи за възрастни.
Старост – нерадост
От която и страна на барикадата да застанем, има горчивина, напрежение, несправедливост, страдание и болка. Понякога това е неизбежно, но понякога не е. Много възрастни хора се превръщат в бреме за децата си, въпреки че биха могли да го избегнат. И макар на млади години човек да не се замисля много-много за това, полезно и разумно е да предприеме всичко необходимо, за да запази своята самостоятелност и жизнеспособност възможно най-дълго. Не само заради себе си, но и заради децата си.
Например, да се грижи за духа и ума си. С натрупването на годините човек натрупва горчивина и болка. Те постепенно изтриват усмивката от лицето и
рядко можете да срещнете стари хора, които да се усмихват
или дори смеят на глас. Затварят се в спомените и съжаленията си за отминалите неща. Понякога това са собствените грешки, понякога чужда несправедливост, понякога раздели, смърт на близки, загуби… Умът има способност да помни дълго и държи живи лошите спомени, а добрите да стопява. Затова едно от първите неща, които един млад човек трябва да прави, ако иска един ден да бъде жизнен и усмихнат старец, е да се самообучи да държи негативните емоции и токсичните хора далеч от себе си, да затваря възможно най-бързо неприятните страници и целенасочено, старателно да „живее“ в приятните. Това е въпрос на избор – дали ще продължа да се самосъжалявам, да си чопля раните и да плача за безвъзвратно изгубени неща, или да съм благодарен за това което съм имал и което имам. Вместо да плачем за това, което нямаме, по-добре да се радваме на това, което имаме.
Но това не е всичко. Умът, интелектът също трябва да са жизнени. Както и тялото разбира се. Още по темата – в предаването.