Знаете ли какво се случва в съзнанието на едно четиригодишно дете, когато слуша как майка му бълва обиди по адрес на баща му или обратно? Нещо много по-страшно от това ние да чуем как двама души си крещят и се обиждат. За да разберете поне малко какво му причинява това, си представете, че двамата ви най-добри приятели не могат да се понасят, а вие не искате да скъсвате отношения с нито единия от двамата. Колко е мъчително и болезнено. И е само блед миниатюр на преживяването на едно дете, което вижда как в очите на мама и татко свети омраза един към друг.
Нашите скандали – отрова за нашите деца
Често, увлечени от нараненото си его, от желанието да „дадем урок“ на отсрещната страна, от стремежа си да не останем длъжни, ние изцяло забравяме за малките свидетели на своите мини-войни. Дори още по-лошо – понякога ги „вкарваме в боя“, без да ги питаме. Използваме ги ту като бойно оръжие, ту като окоп, ту като отровно вещество. По-късно може да се сдобрим, даже да забравим, че изобщо е имало скандал и за какво е бил, но страшните детски сънища, за които сме станали причина, няма да бъдат изтрити. Ще се връщат още дълги години в нощите на детето ни под формата на най-различни страхове, ще го тласкат към най-различни безумия, които може да провалят живота му.
Кое е по-добре за детето – да живее в атмосфера на открита враждебност между родителите или с разделени родители, но в мирни отношения помежду си? Сякаш мнението на психолозите натежава в полза на мирната раздяла. Колкото и да звучи кощунствено препоръчването на раздяла, понякога тя наистина е по-добра за детето; по-малко ще отрови бъдещия му живот от постоянния ужас на скандалите.
„Аз съм виновен за скандалите на мама и татко“
Защото детето се идентифицира с родителите си. И често смята себе си за виновник и единствена причина за войната между тях. Особено ако те, без да се притесняват, обсъждат поведението му, възпитателните си методи, резултатите от тях и прочие в негово присъствие. „Аз съм лош, затова мама и татко се карат“ – е логичният извод, до който стига детското мозъче. А ние се чудим после защо е станало истерично, защо е почнало да подмокря леглото или да хапе другите деца. То е просто неговият отчаян вик: „Мамо, татко! Не се карайте!