Историята на Мая Марчева
Ние сме хора, които имат печат. И този печат е вътре в душите ни.
Зависимият човек затваря в себе си емоциите, затваря в себе си света, а единственото, което усеща, е това да не усеща нищо. Абсолютна празнота, душевна празнота, която, за да запълни с нещо, му трябва първо да изгради себе си отново, да се научи как да живее, да се научи на нови навици. Един живот отначало. Просто смърт и отначало.
Когато се работи взаимно и заедно, когато има разбиране, когато има разговаряне вътре в семейството, когато има споделени емоции… и всеки минава през този кръг на искреността, вероятността един млад човек да попадне навън и да търси приятели там е много по-малка. Така че семейството е главната движеща сила, за да има по-малко зависими хора.
Затворената кутия на детството
Мая е едва на седем години, когато преживява насилие от трима мъже. Не казва на никого за случилото се. Не защото не иска, а защото детската психика често не може да назове травмата — може само да я скрие. Кутията на детството се затваря.
Отвън животът си тече по своя ход. Мая расте, учи, влиза в университет, но уплашеното дете вътре в нея губи усещането, че светът е безопасно място. Страхът става част от нея. Мъжете са заплаха. Близостта е травма. И тя вижда, че не знае как се създава нормална връзка.
В интерес на истината аз не го разбирах дълго време, защото бях дете. Но след като навърших една определена възраст, разбрах, че имам някакъв проблем, който се заключаваше в избора ми на партньори. Това, че изобщо не можех да погледна на мъжете като човешки същества. Просто това много, много, изключително много трудно се случи въобще да ги погледна като приятели, да мога да се доверявам. В личния си живот изобщо ги бях изключила… Не допусках никого и някак усещах едно затваряне в момента, в който някой се приближи. Някакъв страх, стрес, който не можех да го преодолея по никакъв начин.
Когато човек преживее травма толкова рано, психиката често прави едно-единствено нещо — опитва се да оцелее. И Мая оцелява. Но цената е висока: тя се научава да не допуска никого близо и да носи всичко сама. А най-вече да не чувства нищо.
Едва на 20 години събира сили да разкаже на майка си какво е преживяла. Но дотогава вътрешната празнота вече е започнала да търси начин да бъде запълнена.
Първо са цигарите. После алкохолът. След това наркотиците. А накрая — хазартът.
Зависимостта като бягство от болката
Мая получава престижна работа и печели добре. Има добри приятели и възможности. Защо не може да живее нормално?
Защото в мен имаше една празнота, която не можех да запълня по никакъв начин. Нито с добри приятелства, нито с работа…, която обичах. Нито с партньорства. Абсолютно нямаше нещо, което да ме накара да се чувствам щастлива. А това, че тази травма ми остана много надълбоко, всъщност не ми позволи да имам нормални, човешки взаимоотношения с другия пол и да имам деца, на които в момента да се радвам и те да радват мен. Така че болката, която усещах, беше неистова. Не можех да я запълня по никакъв начин. Нямаше лек, който да може да ми помогне.
Зависимостта при Мая не започва като търсене на удоволствия. Тя е опит за обезболяване.
Това е едно от най-тежките състояния, в които човек може да попадне — не когато страда шумно, а когато вече е уморен да чувства. Тогава зависимостта се превръща в най-близкия приятел – единственият, който може да ти помогне. Тя не е само навик, а механизъм за обезболяване. И за известно време е точно така. Но след всяко облекчение идва още по-голяма пустота.
Разрухата
От предишната Мая почти нищо не е останало. Тя лъже хората, които я обичат. Манипулира приятелите си за пари, прави се на болна. Влиза в дългове. Накрая губи и приятелите си, и парите им.
В живота на Мая започват безсънни нощи с огромни количества алкохол и наркотици. Компании, които се сменят една след друга. А после идва и самотата. Един по един приятелите се отдръпват. Родителите ѝ остават последни. Накрая и те осъзнават, че жалостта убива детето им. Тя трябва да удари дъното, за да има шанс за оцеляване.
„Господи, ако Те има — или ме убий, или ме спаси!“
Това се случва в едно казино. След поредната огромна загуба Мая пада на земята и за първи път не се опитва да избяга от болката. Напротив — изговаря я:
– Господи, ако Те има — или ме убий, или ме спаси!
Това не е просто молитва. Това е вик на човек, който е на ръба.
Срамът я убива.
По-късно същата вечер Мая се прибира вкъщи с доволно количество алкохол и лекарства. Решена е да сложи край на живота си. За трети път. Но се събужда жива — на пода. Сама като куче.
Оцеляването ѝ дава увереност, че Някой стои зад това. И точно там, в абсолютната самота, започва да си мисли, че Бог е с нея, щом още е жива. И ако нейният план не работи – тя да умре, Господ има друг план за нея.
Новата Мая
Решението да влезе в терапевтичен център не идва лесно. Узрява две години. Защото да се откажеш от зависимостта означава не просто да спреш веществото — означава да останеш насаме със себе си.
В терапията Мая започва да изгражда живота си отначало — с дисциплина, с нови навици, с честност към себе си. Научава се да живее ден за ден. Да понася емоциите без упойка. Да бъде отговорна. Да се грижи за себе си.
… Животът на зависимия човек е живот в стил усилия… Това, което и аз самата правя, е да се движи в програма всеки ден. Имам определено време за себе си, определено време за спорт, определено време за грижата за хора, които са зависими, за четене, за самообучение. Аз се движа в този график всеки ден и в края на деня винаги си давам отчет какво съм свършила, след което си правя план за следващия ден. И това е нещо, което всеки нормален човек най-вероятно прави. Но при нас рискът да се върнем назад е много сериозен, затова всичко трябва да е на 1100% отгоре.
Днес Мая работи със зависими и говори открито за миналото си. Така помага на други да оцелеят там, където тя едва е оцеляла сама.
Новата Мая не е жена без белези. Тя е жена, която е спряла да се срамува от тях. И може би точно затова думите ѝ звучат толкова истински:
Много хора са приели, че да имаш семейство, да имаш деца е най-смисленото нещо в живота. Но има много смислени неща, които човек може да направи. И когато осъзнах, че смисъл в живота ми е не да получавам, а да давам, тогава… започнах да дишам.