„Преди да се оженя, имах шест теории за възпитание на деца. Сега имам шест деца и нито една теория.“ Дж. Рочестър.
Всеки родител с две ръце ще се подпише под тези думи. Защото никой не може да каже:
„За мен в родителството изненади нямаше.
Всичко си мина по план. Нищо особено.“ Често родителите се чувстват като на изпит и често им се струва, че не са го взели. Чувството за вина е техен неизбежен и постоянен спътник. Всеки се пита: „Не бъркам ли? Не сбърках ли? Не бях ли прекалено суров? Не бях ли прекалено мек? Не нараних ли детето си? Не му ли съсипах бъдещето?“
Много е важно още преди първото малко човече да е огласило къщата с плача си, да сме наясно, че не сме съвършени хора и съответно няма да бъдем съвършени родители. Ще грешим и бъркаме много пъти. Най-важното не е децата да не ни виждат ядосани, а да не ни уличат в лицемерие. Важното е да бъдем честни в отношенията си с тях, да признаваме грешките си и да искаме прошка. Това е много по-ценно от задълбочените познания за стиловете на възпитание.
Родителството се учи
Важно е да умеем да се смеем и забавляваме с децата и едновременно с това да ги учим на ценности. Една древноиндийска мъдрост гласи: „До петата година се отнасяй със сина си като с цар, от петата до петнадесетата – като със слуга, а след петнадесетата – като с приятел.“ Годините може да са условни, но мъдростта е абсолютна – трябва да умеем както да играем с децата си, така и да ги наказваме; както да ги галим и целуваме, така и да изискваме трудни неща. А това не се случва от самосебе си. За съжаление, макар да носим в себе си родителски инстинкт – желание за размножаване, за създаване на потомство и след това за закрила на това потомство – този инстинкт не е достатъчен, за да направи от нас „естествени“ родители. Защото родителството не е само биология.