В което и българско село да отидете, гледката е почти една и съща – солидни триетажни къщи, очевидно пусти. Ако се вгледате по-внимателно, виждате, че дограмата на две стаи от първия етаж е сменена и има признаци на живот. В тях живеят пенсионери, които според силите и здравословното си състояние се грижат за част от градината около къщата. Десетината стаи по етажите са празни, мебелите в тях са безнадеждно старомодни и овехтели, стълбищата се ползват като склад, а по-голямата част от двора е в бурени.
Поколенията са различни
Защо? Защото настоящите пенсионери са имали други планове като млади – „двама синове, два етажа, а приземният за нас“. Отделяли са от залъка си, пестили са зверски, ползвали са връзки, работили са през отпуските, за да постигнат мечтата си – да „осигурят децата“. А децата… така и не са се върнали след края на университета. Може дори да са на другия край на света. Защото тяхната мечта не е била да живеят всички под един покрив, а всеки да си потърси късмета самостоятелно.
Днес патриархалният модел на чорбаджи Марко отдавна е мъртъв. Съжителството на две или повече поколения под един покрив обикновено е принудително и временно. И никой не е доволен от него. Понятието „лично пространство“ доминира ценностната система.
И все пак, през последните години се забелязва движение в обратна посока. Дори не само тук, в България, а в „богатите“ държави като САЩ, например. Статистиките твърдят, че от десетина години насам се забелязва трайна тенденция на оставане на порасналите деца под покрива на родителите им до все по-късна възраст, дори след създаването на собствено семейство. Причините са чисто икономически, но проблемите, които възникват са всякакви – финансови, психологически, социални.
Поколения под един покрив
Общият покрив има както предимства, така и недостатъци. Безспорно предимство е неизменното наличие на помощ и човек, на когото да разчиташ – да ти гледа детето, да ти помогне в посрещането на гости, да те закара до болница, да напазарува вместо теб. Предимство е и спасяването от самотата, израстването на децата в „шарена“ среда. Недостатък е „отложеното порастване“ – дори 35-годишни „деца“ продължават да живеят с илюзията, че са „още малки“ и да се държат като такива; да нямат понятие от житейски отговорности и да мислят само за удоволствията и забавленията си. Недостатък е напрежението, което става неизменен елемент от взаимоотношенията.
Изобщо… хубаво ли е или е лошо две и повече поколения да живеят под един покрив? Ако е неизбежно, какво да правим?