Прекрасно е да чуеш „обичам те“
„Обичам те!“ Фраза, която дава криле. Мечтаем да я чуем, после не вярваме на ушите си, че сме я чули. Тя винаги носи топлина, приятен гъдел, усмихва ни. Обичаме да я чуваме от устата на мама и татко, на баба и дядо, на приятелите, на любимия, на съпруга, на децата, на внуците… Прочутите хормони окситоцин и серотонин си покачват нивата, изпитваме щастие.
Има, хора, обаче, от чийто живот тя почти изцяло отсъства. Те не са чували мама и татко да си я казват един на друг, нито на тях, сами не са се научили да я изричат, звучи им изкуствено и патетично. Е, в песните може. Там ѝ е мястото. Но в ежедневието… неее, прекалено е лигаво. Да казваш на жена си „обичам те“ всеки ден? Дума да не става! Пък и такава хубава фраза ще девалвира от много употреба. По-добре да не я споменаваме често.
Защо не казваме „обичам те“?
Коя е причината много хора да не умеят да казват „обичам те“? Най-често, тя се крие в детството, в модела на отношения, заложен по време на порастването и съзряването. Когато станат зрели, такива хора просто не могат „да си пречупят езика“ да кажат „обичам те“ на близък човек, дори да изпитват най-нежни и силни чувства към него. И обикновено се крият зад твърдения от типа: „Важното е да я обичам на дело, не на думи“. Това, разбира се, е вярно, но не достатъчно. Важно е не само да виждаме, но и да чуваме, че сме обичани.
Друг път тази фраза изчезва от речника ни след травматична връзка. Човек, когото сме обичали, и на когото хиляди пъти сме казвали „обичам те“, ни е предал по най-грозен начин. След това, дори да се излекуваме и обикнем друг, някак подсъзнателно се страхуваме да изречем същите думи, суеверно страхувайки се, че „много хубаво не е на хубаво“, т.е. ако почнем сега отново с красивите думи, всичко пак може да изчезне. Това, разбира се, е глупаво, но все пак е силна спирачка пред любовните думи.
„Обичам те“ е топла фраза, която не бива да изчезва от речника ни. Никога.