От Пекин до Попинци музиката си е музика!

Гинка Радилова е цигуларка, малко по-голяма от своя работен стаж. Повече от 30 години си партнират с нейната приятелка – цигулката, от която понякога си почива, за да се връща с ново вдъхновение. Познават се, откакто Гинка е на 5 годинки. Дори на 4, защото ходи с по-голямата си сестра на уроци. Тя свири на пиано, а Гинчето е там, за да не пропусне нещо. Знае целия репертоар на кака – стихчета и песнички. Учителката я закача: Гинче, имам за теб една малка цигулчица.

Вкъщи момиченцето слуша касетите на Яша Хайфец и Найджъл Кенеди. Водят я и на опера, макар да е едва на 4. Стои кротичко през цялото време. Явно ѝ харесва.

И после започва да повтаря: цигулка, цигулка…
Свири, без никой да я кара. Няма усещане, че инструментът е откраднал детството ѝ. Макар че ежедневието в музикалното училище, заедно с пътуването, удължава денят ѝ до 12, 13 часа. И въпреки това е имало много игри и скъпи моменти.

Психология на свиренето

Обикновено с цигулката се започва рано, за да израснеш с инструмента.
И са нужни поне 15 години, за да свикнеш с някои неща. Важна е и психологията. Музикантите трябва да мислят не в настоящето, но дори напред. Затова едно от най-трудните неща е да продължиш, след като си сгрешил.

Друг невралгичен момент е работата с емоциите. Защото сцената е непредсказуема и никога не знаеш каква емоция ще те връхлети по време на изпълнението. Дали ще се трансформира в страстно, патетично изпълнение, или ще те подведе така, че да попречи на качеството на звука. Така че свиренето е и наука по себевладеене.

От музикантския труд има и неочаквани бонуси. Когато се наложило да кара кола с десен волан, Гинка свикнала бързо с промяната. Тук няма нищо магическо. Просто двете ръце на цигуларите правят различни неща, а това развива и двете мозъчни полукълба.

Понякога ме питат още ли свириш на цигулка. Или още ли свириш в този оркестър?
Може би хората не могат да си представят толкова дълго да правят едно и също нещо.

Модерните номади

Музикантите, които познавам, са наистина модерните номади. Работят на няколко места. Свирят в различни градове, често с различни оркестри. В различни формати. Гинчето не е изключение. Казва, че така ѝ харесва. И освен това, че пътят на музиканта не е лек, но има компенсации. Пътуването, като начин да срещнеш различни хора, да видиш друга култура.
Последното голямо турне с музиканти от цяла България е в Китай, в края на миналата година. Китайците са очаровани. Избухват бурно и дружно, с техни междуметия. Залите са страхотни. Някои от сцените са поставени така, че публиката ги обкръжава от всички страни и възгласите стигат до сцената сякаш с ехо.

Атрактивната достъпност на изкуството

Гинка не смята, че изкуството трябва да се затвори в големите зали. Свири на сватби, рождени дни и предложения за брак, на семейни празници и културни събития. Обича тази свобода, да свири без ноти. Харесва ѝ да бъде част от събитието. И си мисля, че хората са очаровани именно от нейната атрактивна достъпност, умението да стане част от техния празник и да го изживее. Заедно с цигулката, разбира се.

Урок по музика – възрожденски настроения

Гинка е взела при сърце и образователните концерти на баща си – Иван Радилов. От ноември до март са направили 20. Форматът е като урок по музика за ученици – предимно от I до IV клас. Малките се забавляват, спонтанни са. Чували са Моцарт и Бетовен. Научават различни неща. Задават им музикални гатанки. Някои за първи път виждат цигулка. А после искат да се снимат с изпълнителите. Дори идват за прегръдка.

Интересен е този опит от Пекин до Попинци.
Какво е да свириш в град с 21 милиона жители и в селце с 1500 жители?
Не очаквах този отговор от нея, но пък той ме очарова:
И в Пекин, и в Попинци музиката си е музика.