Колкото и да се пише и говори срещу образователната система, колкото и истински дефекти да има тя, може би няма родител, който да реши, че детето му няма нужда от образование. Напротив, всеки търси най-доброто училище, най-добрите учители за детето си; готов е да харчи големи суми, да се лишава от други неща, но то да бъде добре образовано. „Нищо не искам от теб, освен да носиш шестици!“ Обикновено, това е заклинанието, с което жертвоготовният родител изпраща детето си на училище.
В училище има само една система за оценяване знанията и способностите на децата –
оценките от „слаб“ до „отличен“.
В различните държави скáлите са различни, критериите са различни, но системата е една и съща – детето учи, пише, чете, решава задачи и учителят поставя оценка как се е справило. Предполага се, че по-високите оценки означават повече знания и умения, и обратно – ниските оценки означават слаби познания и липса на умения. Затова те са повод за истински драми в повечето семейства. Понякога за ниски оценки са наказвани децата, понякога учителите. Едни родители обвиняват детето си в мързел и глупост, други обвиняват учителите в некадърност. Но от оценките никой не се отказва. „Отличниците“ са сочени за пример, а „двойкаджиите“ са обект на презрение и присмех.
Интересното е, че когато децата завършат училище,
животът поставя съвсем други „оценки“.
Често отличници в училище се оказват двойкаджии в живота и обратно. На събирания на класове от гимназията след години винаги има изненади – почти никога най-силните ученици в класа не са най-богати и успели. Има много примери и на известни успели личности, които в училище не са били любимци на учителите.
Защо се получава така? Разбира се, веднага можем да обвиним неадекватната образователна система, която не дава на децата истински знания за живота, и макар те съвестно да са научили всичко, не са подготвени за него. Това, разбира се, може да е вярно, но не е цялата истина и не обяснява всичко. Защото този феномен се наблюдава във всички страни по света, включително и в онези с добра образователна система.
Може би, причината се крие по-скоро в нас, родителите. Може би, твърде много сме фиксирани в успеха на децата си, изразен в цифри в бележника, и по-малко се интересуваме от реалните им познания за живота. Да, в училище може да им преподават куп безполезни неща според нас, но тогава какво ни пречи ние да ги научим на полезните? Ако един тийнейджър няма никакво понятие как да управлява парите си, как да спестява и харчи, кой е виновен? А това е базово умение, жизнено необходимо за успеха в живота. Може би, е време да се интересуваме по-малко от оценките на децата в училище и повече от реалните им знания, интереси и умения.