Това е песен–плач. Сърцераздирателна песен. Нейните въпроси звучат в устата на Спасителя на кръста: Боже мой, защо си ме оставил? Има и други линкове между настроенията на поета и преживяванията на Исус. Затова Псалом 22 е наречен месиански.
Указанията към музиканта е помощ на разсъмване. Темата, на която да импровизира, е дълго чакана помощ.
Авторът е в предверието на края. Жалбите му се редуват с молби. Той агонизира и се мята между страха и горещото желание да бъда с Бога – да намери убежище в Него. След това тонът рязко се сменя. И авторът ни отвежда до благодарността, която го обхваща, след като молитвата му получава отговор. Мислите му сякаш се подреждат. Той кани всички да се присъединят към прославата – евреи и езичници, това поколение и бъдещите потомци.
Хваленията на тези, които са преживели Божието мълчание и освобождение, са мощно свидетелство. Отвъд историческото значение на песента, Давид е вдъхновен да отмине своето лично страдание и да се докосне като пророк до Спасителя, чието страдание ще ни освободи от страданието завинаги.
Личен опит в групова терапия
Песента може да се раздели на две. Сякаш двама души са писали в съвсем различно настроение, а после са тропосали частите една за друга. Тези резки преходи винаги са ми се стрували странни, докато не си дадох сметка, че същото е в терапията. Човек плаче и се жалва, а после му светва – той се подрежда, вижда светлина, олеква му и даже се ентусиазира за бъдещето.
Поводът за написването на тази песен не е ясен. Виждаме героят, обграден от бикове, лъвове и псета. Силни метафори на неговите врагове. Очевидно не просто физическото страдание е на фокус, а страданието на душата. Поетът не се съмнява: Бог съществува. Но не може да се смири с Неговото мълчание. Той мълчи в отговор на воплите и сълзите денем и нощем. Опитът на изоставения герой е важен за всички – затова тази песен се изпълнява на обществени богослужения. Нещо като групова арт-терапия.
Темата е Господи, не ме оставяй!
Песента ни разказва за един човек, който преживява вярата си на ръба на пропастта!
Нашите преживявания се формират в едно специално пространство, затворено между това, което вярвам за Бога, и това, което в момента се случва с мен.
Какво става с мен?
Аз умирам. Като червей. Мъката ми е близо, но помощ няма. Враговете ми са като бикове – силни и жизнени. Отварят паст като лъвове, готови да ме разкъсат. И като псета, които късат месо от мен – глутница, която хапе ръцете и нозете ми. Те няма да оставят нищо от мен след смъртта ми. За дрехата ми хвърлят жребие! Дрехата е свързана с мисията – на цар, на свещеник. Да ти съблекат дрехата означава да те лишат от твоя дълг, от твоята мисия, да ти отнемат служенето. Те са толкова жестоки. А аз съм така изтощен. Костите ми се разпадат. Разливам се като вода, не мога да се събера. Душата сякаш изтича от тялото. Силата ми изсъхва. Чуплив съм като съд от глина, забравен на слънце.
Авторът вика за помощ: Господи, не ме оставяй. Скръбта е близо, а помощник няма.
Псета ще разпилеят всичко, което ще остане след смъртта на поета. Усещането е, че си на прага на смъртта. И ужасът се усилва от това, че никой няма да те остави тихо да умреш. Враговете ти не искат смъртта ти. Те искат много повече – смърт, която да се превърне в цирк. В зрелище!
Защо ме презираш? Защо ме оставяш?
Никой няма отговор на Божието мълчание. Тази тишина за нас е страдание!
Защо си ме оставил, Боже мой? Ти, който никого не оставяш!
Тук срещаме уникално описание на Светия Бог: Ти живееш в словословието на Израил. Молитвите на бащите са чути: Те викаха, Ти отговаряше. А аз викам, ти мълчиш. Този контраст усилва отчаянието. Защо Господ сега не прави същото? Това терзание лежи в дъното на националния плач: Възпитаваха ни да вярваме. Учехме уроците за Божието спасение. А сега защо не става така?
Събуди се, Господи! Защо спиш?
Стани да ни помогнеш и ни избави заради милосърдието Си (Псалом 44:23, 26).
Аз ти се молех, Божичко! Наричах Те Татенце! А ти не ми отговори. Ти, който винаги си толкова внимателен към човека. Бащите ни Ти се довериха и Ти ги избави. Ти си такъв – нежен, чувствителен, отзивчив. Това е обичайно за Теб. Защо с мен не постъпваш така?
Защо на мен не ми отговаряш?
Ти си акуширал при раждането ми. От малък ти си моят Татко. Защо ме изоставяш?
Това е ужасно като смърт.
Боже мой, не отивай далече, защото бедата е близо!
Хор на търсещите Бога
Втората част на песента радикално сменя тона.
Толкова изненадващо настроение. Поетът не казва какво се случва. Няма глас от Небето, нито откровение. Но въпреки всичко мъчителните въпроси намират отговори. Бог вече е тук и не крие лицето Си. Той присъства и отговаря на зова за помощ.
Всички са поканени да пеят с автора Алелуя на Великото събрание – общественото богослужение. Благодарността се изразява в обети – жертви под формата на трапези, където храната се споделя с бедните. Те отговарят с взаимност и застават до поета. И всички заедно сформират хор – “Хор на търсещите Бога”.
Оказва се, че каквото и да чувстваме в страданието, Бог – нашият Баща, е тук!