Историята на Милка Байрева
Тази история не е урок за прошката. Тя е за самото преживяване – сложно, болезнено, закъсняло, пълно с неудобни признания и трудно смирение. И все пак целебно.
Портрет на мама
Тя е обичлива, свръхгрижовна и се носи с градска естетика, която минава за префърцуненост в очите на градчето. Омъжва се и сменя Перник със Смолян, но не и жителството си. Не харесва малкия град, а кварталът не харесва нея. Живее като чужда и никога не свиква. Но в смъртта си се завръща към родния край. Едно последно удовлетворение на ината – да намери покой в София.
Със съпруга си живее в разбирателство, раждат им се две дъщери. Милка – по-голямата –разказва наратива на детството и порастването. Тя се превръща в покровител и защитник на майка си.
Аз съм била едно овластено дете. И същото време съм била дете. Не съм можела да преработя това – да разбера, че не е моя работа. Че това си е работа на партньорите. Че те трябва да се занимават за взаимоотношенията…
Болестта на мама
Милка е на 40, майка ѝ – на 72. Диагнозата е рак на дебелото черво. Милка се мобилизира и се грижи за нея. Двете си стават по-близки. Сякаш порастват и си влизат в истинските роли. За първи път Милка се чувства на мястото си.
Смъртта на мама
След 4 години болестта се връща. Смъртта става предвидима – вижда се, че тя си отива. В началото всичко се смесва – болката, плачът и облекчението. Но сякаш нещо остава недовършено.
И си спомням, че последната вечер аз опитах да провеждаме някакъв разговор, като че ли да се сбогуваме, но не се получаваше. Тя просто не беше добре. И няколко дена след това почина.
Нямала съм това преживяване, че съм загубила майка ми. По-скоро изпитах облекчение. И беше много странно това нещо. Много рационализирах в началото. То е много смесено. От една страна, е много тежка мъка, но от друга страна, все едно си се освободил от нещо. Беше много нетипично като преживяване. И затова ми се наложи да ходя на терапия. И в процеса на терапията започнах да преживявам мъката. Започнах да разбирам, че всъщност аз нямам майка.
Даже имам един такъв случай. Бях си купила ваза и вървях към свекърва ми. Като вървях, изведнъж много исках да споделя на майка ми, защото тя ще се зарадва за тази ваза. Свекърва ми няма тези усещания. А майка ми е голям естет. И в този момент, може би най-много и силно разбрах, че нямам майка. Не след смъртта ѝ, а по-късно.
После, когато баща ми почина, при него нямах нужда от терапия. Защото някакси всичко беше изговорено през живота ни. Ние се познавахме много. С майка ми не се познавах. С нея имах нужда да се наместя. Нея имах нужда да срещна. Да разбера коя е. И така разбрах коя съм и аз.
Терапия на скръбта
Ами всъщност аз през терапиите разбрах за хубавата страна на майка ми. За това какво ми е дала. За това, че тя е моят продуцент, както си говорихме с теб.
Това беше много ценно, което си открих. Аз съм продукт на моята незряла майка, но съм се развила, защото съм дете на Бога. Защото, ако спрем само до човешките продуценти, ние сме несъвършени.
След като минах през всичко това и се срещнах с майка ми, с реалния ѝ образ, преживях благодарност, че точно тя е моят родител. И тогава някак си разбрах коя съм аз. Защото всъщност се събра моят образ.
Не бях само татко. Защото аз много му се възхищавах на неговите неща… и някак си много бях към него. А сега знам, че и от двамата имам и хубаво, и лошо. Знам, че и двамата са пълнокръвни хора. Не са само добри или само лоши. И някак си това ми даде невероятен шанс да се харесам… Абе това съм аз всъщност.
Прошката като лечение на болката
И всъщност през благодарността дойде и този момент за прошката. Първо трябваше да простя на себе си. Преди това се обвинявах, че съм такава. Че съм била такова дете. Че не съм разбирала по-рано. Обвинявах се, че съм човек, който е вечния балансьор. Аз винаги наблюдавам цялата група и я балансирам. Сега не го правя.
Много неща се случиха с мен, когато събрах двата образа. И майка ми, и баща ми. И преживях прошката към себе си, че съм такава. Към майка ми, че е такава. Защото си дадох сметка, че непростителният дух разваля свързаността.
Всъщност ние не бяхме свързани. Защото аз бях непростителна. Непрекъснато се чудих как да ѝ намеря цаката. Когато ѝ простих истински, усетих една енергия, която се освободи в мен. Всъщност тази енергия, която съм имала, тя е хранила вината. Хранила е неудовлетворението. Хранила е негативните ми преживявания към майка ми. Сега тази енергия мога да си я ползвам.
И си дадох сметка, че прошката и благодарността са много свързани. И така дипломната ми работа се казва Благодарност и прошка при лица загубили близък човек. И си я направих с голямо удоволствие, защото това беше отново срещата с моите родители.
Майка ми – моят продуцент
Всъщност, благодарение на сложната личност на майка ми, аз се научих първо да забелязвам детайли в хората, да ги опознавам, да са ми интересни. Това, естествено, ме наклони към психологията. Започнах сама да си се обучавам. После ходих на психодрама в София. И на 56 години си казах: Аз защо да не запиша психология в Пловдивския университет? Приложна психология. И я записах.
Казах си точно защото ти беше такава, точно защото аз бях такава, ми се случи това нещо.
Припознаване в Мария
За мен стана много интересна историята на Мария, защото я разгледах през едни психологични тестове. И всъщност оттам най-интересно ми беше, че това е семейството, което почва с фалстарт. И всъщност оцелява и е семейството на Христос, на Спасителя. И някак си си го принесох към моето семейство, защото аз почвам с фалстарт.
Раждам сина си. След това имам две тежки операции. Капсулирана апандисит и сплитане на червата. И поради тази причина се налага много да лежа по болници. Много трудно се възстанових. А мъжът ми вече работеше като строителен инженер и вземаше добри пари. Можехме да си позволим аз да не работя и да се възстановя. И всъщност, ако някога някой ми беше казал в детството, че аз ще завърша образование и в един момент ще стана една домакиня, щеше бъде много ужасяваща за мен. Но на мен това ми се случи, всичко това.
И всъщност много силно ме докосна тая идея, че Господ няма проблем с тези неща. Той няма проблем с това, че някое семейство тръгва с фалстарт. Няма проблем с това, че нещо не е както трябва. Ако си с Него, Той историите ги завършва.
Затова и идеята, че майка ми е продуцентът, а пък аз съм Божието дете е много силна идея за мен. Защото не съм спряла само до там да бъда продуцирана от родителите ми. Аз всъщност съм продължила да бъда Божието дете.
Епилог: Събрах картината
И една вечер… си мислех за живота си – какво се е случило. И си казах: Ама аз съм събрала картината. Тя картината е много по-пълна и смислена, отколкото си давам сметка.
Аз се събуждам и се радвам на всеки ден. И така си преживявам моя живот. През искреността със себе си, срещам се със себе си. Да, плаша се от себе си, но се срещам. Не бягам от себе си, както съм бягала. Не се скривам зад приятелства, зад нещо си друго. Просто сядам през нощта в 3 часа и си казвам: Я да видя коя съм? Да, изтръпнала ми ръката. Да, боли ме главата. Имам световъртежи. Но аз съм тази, която съм. И съм цяла. И съм благодарна.