предавания

Всички епизоди от подкаста на радио 3:16.

Блудника в чужбина

Сцена: Желание за смърт и смъртна обида

Дайте предимство на малкия син. Той напира и няма търпение да чака съдбата да му отваря вратата. Що за птица е? Опитвам се да го опозная. Очевидно е млад и зелен – и както бях аз в онези години – опасно самодоволен. Въобразява си, че много знае, докато е крайно неопитен. Дори фатално наивен. Мисли си разни чаровни глупости, че животът го иска… И щастието е някъде там. Не е ясно къде, но със сигурност далече от дома – в екзотичната далечна страна. Но тази визия си има цена и се плаща в брой.

Културни настройки: Няма такава история

През последните 200 години западните коментатори го раздават доста лекомислено. Те ни казват, че всичко е съвсем безобидно и няма защо да вдигаме пара. Просто един млад човек заминава за големия град – да си поживее, преди да го налегнат отговорности. Като се ожени, ще се кротне. Това е историята на много семейства. Нещо обикновено и нищо неочаквано!

Моля? Не познавам нито едно място по света, където момче от фермерско семейство ще си позволи да говори по този начин на семейния съвет: Хора, продайте бизнеса! Дайте ми парите! Слагам ги в джоба и отпрашвам за големия град! Париж, Лондон, Токио! – чакайте ме. Няма да се бавя!

Мисля, че синчето ще удари на камък:
– Това не е твоя работа, хлапе! Когато с майка ти решим да делим имота, сами ще те уведомим. А сега, марш от тука и си намери работа!

Сцена: Скандална сделка

Ако скоро сте имали работа с легализиране на завещание, знаете, че тези процедури отнемат няколко месеца. Не е било много по-различно по времето на Исус. Но тук всичко става „не след много дни“. Защо младежът бърза толкова много?

Просто селото ще го заклейми и няма да участва в търговията със земята на предците му:
– Какво? Това лозе дядо ти го е садил. Да не си полудял! Продаваш собствената си душа!

Да си продадеш наследството означава да се отречеш от своята генеалогия. Да заявиш пред всички: Не желая да съм част от това семейство! Сериозна заявка и селото му го връща тъпкано. Мъжете затръшват вратата в лицето на наследника. Няма купувач за лозето. Никой не иска да е съучастник в това престъпление. Най-много да го купи някой хитрец, който нехае какво ще кажат хората. И то на безценица. Затова наследникът трябва да ускори преговорите и да финишира сделката, преди всички да научат за потайните му дела.

Теология в метафори: По кого бие тази история?

Исус и учените са в импровизиран диспут. Той е голям талант, говори като Бог – това Му го признават. Но като практик е страшно луд. Яде и пие с хора, на които те няма да кажат и едно здравей! Всъщност, яденето и пиенето показват кой си и кого смяташ за свой. И тук е парадоксът: бирници, блудници и грешници седят на една маса с Исус?!

– Рави, твоята доктрина за греха е твърде хлабава. Ти приемаш грешници и вечеряш с тях?! На какво прилича това?
– Джентълмени, нека ви разкажа една история. Един човек имаше двама сина…

Стари и млади – стогодишна война или стогодишен мир?

Темата за бабите и дядовците е направо неизчерпаема. От едната страна са тези, които отричат тяхната роля и смятат, че влиянието им върху правилното възпитание на децата е негативно, а от другата – онези, които ги превъзнасят и наричат “ключов фактор” за правилното възпитание. Всяко семейство си има своя история и свой опит в тази посока, всеки има собствени спомени от своите баба и дядо, всеки се усмихва или напряга в зависимост от това, през което е минал.

Стари vs. млади

Но дори да изключим внуците от картинката, темата за отношенията между възрастните родители и младото семейство си остава. Бодлива и деликатна тема, към която посягаме с ръкавици. Прекалено много тънки нишки са заплетени прекалено сложно и категоричното отсъждане в полза на този или онзи може да нанесе непоправими щети.

Зависи най-вече от коя страна на барикадата се намираме. С течение на живота постепенно преминаваме от едната към другата. И интересното е, че позициите ни претърпяват паралелно изменение. Докато сме млади, се бунтуваме срещу намесата и опеката на родителите си, но с порастването и отделянето на собствените ни деца започваме да недовостваме от прекалената им независимост и неуважителност.

И младите стават стари

И все пак, по-умният отстъпва. Което в случая ще рече, който е с повече опит, трябва да направи първата крачка, да покаже повече гъвкавост и мъдрост. Макар животът да показва обратното – точно възрастните родители обикновено са тези, които проявяват упоритост в налагане на собствените си виждания и модели. Особено ако оказват финансова и материална помощ на младите. И… понякога съсипват семейството на децата си. Просто на снахата или на зетя нервите им не издържат и в един момент поставят ултиматум на половинката – “Или аз, или майка ти!” Тогава семейството наистина увисва на косъм.

Полезно е, ако вече минавате към категорията на възрастните, да знаете какво не бива да правите, ако искрено желаете щастието на децата си.

Какво да кажем за… благотворителността?

„По-блажено е човек да дава, отколкото да взема“ – така пише в Евангелието. С други думи, човек е по-щастлив, когато дава, а не когато взема. Така ли? Защо тогава всички се стремим предимно да вземаме? Цялата ни култура е ориентирана към вземане и консумиране. Раждаме се с ръце протегнати да вземат.

Благотворителността – белег за цивилизация

В същото време се гордеем, че един от основните белези на съвременната цивилизация е хуманното отношение към бедните и онеправданите. Никога в историята не е имало толкова привилегии за инвалиди, социално слаби и болни хора. Благотворителността е част от общата картина на живота, всеки уважаващ себе си заможен човек се чувства длъжен да дарява за различни каузи.

И все пак, в нашето си българско съзнание е залегнало едно дълбоко недоверие и подозрение – Защо дарява някой? Къде отиват събраните от кампании пари? Причината е, че сме били свидетели на прекалено много злоупотреби, на безсъвестно, дори безчовечно отношение към страданията на хората и трупането на пари на техен гръб. Пълно е с информация – къде истинска, къде фалшива – за богати хора, даряващи със задни мисли и намерения. И това ни разочарова, отблъсква, задушава още в зародиш едва покълналото ни желание да бъдем щедри.

Благотворителност и съмнения

Дали пък не ползваме тази мрачна страна на благотворителността, за да извиняваме егоизма си? Просто сме стиснати, предпочитаме да задържим всичко за себе си, но тъй като изглежда грозно да го кажем направо, се крием зад загриженост за честността на кампанията и зад съмнения, че средствата ще достигнат своя адресат. Или просто изтъкваме собствената си бедност, която ни “освобождава” от задължението да бъдем щедри.

Къде е истината? Някъде по средата? Или и в двата края? Как да постъпваме и с какви аргументи? Как да прекършваме врата на собствения си егоизъм и алчност? Изобщо, какво означава библейската заповед “обичай ближния както себе си”?