предавания

Всички епизоди от подкаста на радио 3:16.

Когато заплахите не действат

Не може без заплахи?

Кой родител не е изпадал в безпомощно положение, когато неговият малък наследник категорично отказва да се подчини. Макар изискването да е разумно, поставено мило и не трудно за изпълнение. Просто малкият диктатор решава, че в момента не желае да се подчини и никакви увещания, заплахи и наказания не могат да го разубедят.

Още по-конфузна става ситуацията, когато това се случва на публично място. Дребосъкът ви разиграва, направо се подиграва с родителския ви авторитет и дава повод на други родители да повдигат иронично вежди – „Леле, съвсем са го изтървали това дете!“

Тогава щем – не щем, колкото и дебели книги за възпитание да сме изчели, колкото и да се възхищаваме на методите на Монтесори, сме принуди да прибегнем до сила. Е, може да не е физическа, но най-малкото да отправим сериозна заплаха, която да стресне самозабравилият се принц или принцеса. И то на доста по-висок от обикновено тон.

Или може без заплахи?

Има ли алтернатива на заплахите? Защото и те не действат понякога. Да, стига да запазим самообладание и да подходим креативно. Например, детето капризничи и не иска да си изяде зеленчуците на вечеря. Казваме, повтаряме, но то рови из чинията и се разсейва с всичко възможно в очакване да му сервираме друго. Обикновено, изгубилият търпение родител накрая заплашва: „Няма да станеш от масата, докато не изядеш всичко!” Това може да подейства, но може и да не подейства. Особено, ако преди тази заплаха се изрича не за пръв път, но нито веднъж досега не е била осъществена. Малкият хитрец знае, че всичко е въпрос на време и игра на нерви. В края на краищата, не можете да го чакате да вечеря до полунощ! Алтернативата? Просто да му кажете: “Добре, щом не искаш, не си яж зеленчуците. Само ти напомням, че станеш ли от масата, няма да получиш нищо друго за ядене до утре на закуска.” И толкова. Спокойно, без нерви. Защо този вариант е по-добър? Защото така подсказвате на детето, че кухнята не е отворена 24/7 и му давате да разбере, че то решава дали ще яде или не. Тоест, вземе ли решение, трябва да понесе последствията му. Номерът е после да не се поддадете на врънкането за бисквитка, бананче, млекце и прочие.

И още доста такива “хитринки” в помощ на родители, доведени до ръба на нервна криза.

Не пожелавай

За да осмислим тази заповед и нейното уникално значение, първо трябва да уточним, че това е единствената заповед, която налага закон на мисълта. Останалите регулират поведението. Именно пожелаването толкова често води до нарушаването на предходните заповеди срещу убийството, прелюбодействието, кражбата и лъжесвидетелството.

Защо хората правят това?

В повечето случаи, хората пожелават нещо, което принадлежи на друг човек. Очевидно това е причината, поради която някой краде – крадците пожелават собствеността на жертвите си.
Но това също е мотив и за много убийци.
А пожелаването очевидно е причината и за прелюбодейството – да пожелаеш брачния партньор на друг човек.
Що се отнася до лъжесвидетелството против ближния, то се прави с цел да се прикрият престъпленията, подбудени от пожелаването.

Ето защо се налага едно от основните десет правила на живота да ни забранява да пожелаваме собствеността на ближния. Каквото принадлежи на друг човек, трябва да бъде смятано за неприкосновено. В противен случай злото се пробужда за действие.

Ерата на екранните родители

Присъстват или отсъстват екранните родители?

Тъжно, но факт – живеем в епохата на отсъстващите родители. Някога родителите също са отсъствали – бащи са отивали на война, майки са умирали при раждане… но днес живи и здрави родители трайно отсъстват от живота на децата си. Наш специфичен български феномен са „скайп-родителите“. Е, може би, не само български, а на всички бедни държави. Но за нас са ново явление – родители гурбетчии, поверили децата си на баби и дядовци. Уж за малко, уж само за тази година. Но реално пропускат цялото детство на децата си, дори юношеските им години. Оставят тук дечица в детската градина и заварват гимназисти с гаджета. Виждат ги само през кратките ваканции и по скайп. Екранни родители. Нереални родители. Чужди. Децата свикват, че “мама” е на екрана. Като кинозвезда. Тя е някаква идеална, сладка мама, която идва от време на време и носи подаръци. Татко също. “Истинските” мама и татко всъщност са баба и дядо. Добри-лоши… други няма. Другите са на екрана.

Другият вид отсъстващи родители не са на гурбет, но са станали по-дигитални от децата си. Чатят с тях, вместо да седнат на дивана да си поговорят. Впрочем, може да седнат на дивана, дори един до друг, но комуникацията да тече през телефоните. Родители, които не пишат бележки, които да залепят за вратата на хладилника, а “текстват” във вайбър.

Екранните родители – като герои в игри и филми

Защо “дигиталното родителство” е опасно? Първо, защото е нереално. Децата не добиват реална представа за собствените си родители. За тях те не са истински хора от плът и кръв с всичките им слабости и хубави черти, а някакви екранни образи, често “допълвани” от детската фантазия. Те стават за мечти, за ваканции, за подаръци, но не и за истински родители. Истинските родители са баба и дядо.

Освен това, чрез екрана се общува избирателно – мога да прикрия истинското си състояние, истинските си чувства, истинското си положение. Което пак изгражда фалшиви образи.

С две думи, “екранното родителство” е пандемия. Дори по-опасна от COVID.