Теди е едно от най-слънчевите и лъчезарни същества, които познавам. Усмивката е винаги на лицето ѝ, вечно бърза нанякъде, вечно е заета. От нея постоянно блика енергия като от ядрен реактор.
Един облачен ден, обаче, ядрените реакции в нея спират.
Пропадане в дупката
Не знам как стана, беше постепенно. Но ми беше трудно да реша дори какво да ям, какво да облека и дали да изляза. Не исках да се виждам с никого, да слушам никого, а само да си лежа в тъмното и да мисля. Чувствах се виновна, беше ме срам от близките ми, от приятелите ми. Смятах се за лигла, която не заслужава доброто им отношение.
„Беше провокирано от едно стресиращо преживяване, но дори след като то отмина, аз вместо да се оправя, започнах да затъвам.“
„Не исках да се моля. Цял живот съм се молила, израснала съм в църква, а сега, когато имах най-тежкия проблем в живота си, не знаех какво да кажа на Бога.“
„Всички се тревожеха за мен, искаха да ми помогнат, молеха се за мен, а аз само се срамувах и не исках да ги виждам.“
Излизане от дупката
Трябва сам да решиш, че го искаш. Решението трябва да е твое. Просто един ден си казах, че така повече не може. Брат ми беше до мен, родителите ми бяха до мен, приятелите ми също – те бяха тези, които ми подадоха ръка да изляза. Не се срамувам да призная, че потърсих и професионална помощ. В началото изобщо не исках, но накрая – може би, за да не ги разочаровам повече – се съгласих и не съжалявам. Това беше другата ръка, която ми беше подадена.
„Започнах отново да се моля и виждах как животът ми отново се нарежда – неща, които смятах за невъзможни, се случваха по чуден начин. Сега съм много щастлива, че Бог допусна да падна в тази дупка. Защото така усетих колко съм обичана, колко държат на мен близките ми, какви добри приятели имам, колко съм ценна за Бога. Наистина, никога не съм била по-щастлива.“