Детски спомени – радости и неволи

Интервю с Любка Златева, втора част

Пита кашкавал

Преди купонната система нашите бяха купили пита кашкавал. Вече беше стагнацията и през зимата да си режат по мъничко. И къде ти хладилници тогава? Окачили я на една тел за тавана в мазата.
В Ямбол имаше поделение и един войник, наше момче, дойде у дома. А татко си имаше принципи: войник и странник да бъде приет и нахранен:
– Минутка! Ще хапнеш и тогава ще си тръгваш.
После нареди на мама:
– Маро, дай от кашкавала!
И като слезли долу, плъховете са качвали по телта и издълбали половината.
Татко обичаше да разказва тази истории в проповедите си, като не забравяше поуката:
– Гостоприемството спаси половината кашкавал!

Домашна църква

После се преместихме във Враца. Вече бях на шест и спомените ми са живи. Бяхме в квартирата, където е живял предишният пастор Борис Ортов. Членството се състоеше от 4 жени – две идваха, две – не. Едната от тях беше снахата на генерал Радко Димитриев.
Това там не беше квартира, а змийско гнездо. Долу си живееше хазайката. Горе вдясно – един от държавна сигурност, а в ляво – ние. Кой влиза, кой излиза – всичко се докладваше. Комунистически Биг Брадър!

И татко каза:
– Досега било каквото било, сега ще правим църква у дома!
А Артов го предупреди:
– Внимавай, до тебе е Държавна сигурност!
– Не ме интересува!
 И се събрахме.

Заради една песничка

А пък аз реших да направя това, което правим вкъщи. И събрах децата. А те всичките на комунисти. Най-напред пеем „За Сталина, за Сталина гори сърцето“. Аз водя бандата, маршируваме и обикаляме в кръг. И хайде сега моята песен! Сядаме на столовете и пеем „Бог е любовта“. И веднага извикаха баща ми: Любка научила децата на „Бог е любовта“!
Голямо престъпление! И татко каза:
– Ще сменим квартирата!
И отидохме в друга къща на ул. Райко Даскалов.

Баща ми тръгна да работи на лозята, за да може хазаинът да чуе за Бога. Майка и тя копаеше. И ние със сестра ми – играем. Татко каза: „Ще бъдете много кротки, че трябва да даваме добро свидетелство!“ И там имаше една вдовица Василка Данова с дъщеря си Жинка. И татко взе да им говори за вярата. От там тръгна, от лозята. После една от жените отвори дома си и се оформи групичка.

После татко реши да изнася неделни сказки (лекции). И саморъчно си направи покани. Но кой ще ги раздава? Ние със сестра ми. За разлика от мен, тя е срамежлива. Ама сега аз не мога да стигна звънеца. Кака ме вдига, аз звъня и тя бяга. И аз започвам:
– Татко ще говори в неделя. Ето покана!
Хората започнаха да идват. Станахме 17, 18 души и се регистрира църква.

Място забравено от Бога – Тутракан

Отиваме в Тутракан – място забравено от Бога. Град без светофари. Едно яйце няма откъде да си купиш. Абе едно голямо село. Обаче с много адвентисти и местна интелигенция от интернирани преподаватели. И те ни симпатизираха. Но бяха жестоки времена. Още малко и щяха да ни пратят по затворите.

И сега, как се мести един пастор?

Татко скова два големи сандъка и в тях всичко – тенджери, тигани, дрехи. Качваме ги на влака. Църквата ни изпраща. Машинистът, пътниците – всички гледат и слушат. А ние пеем: „Бог да бъде с вас, довиждане“. И плачем. И досега плача на тази песен.

За децата е най-тежко. Отиваш някъде, а не знаеш къде. Няма телефони. Като си тръгнеш, надали вече ще ги видиш тези хора. И да се върнеш, някои няма да са живи.

И така, влакът тръгва. Отиваме до Русе, а оттам продължаваме с кораб: Русе-Тутракан, половин ден. След един месец качват сандъците. Отиваме на квартира, а там няма ток. Една бедна женичка – баба Йоанка – дава две стаички и посреща проповедниците. Къщичката с плет, направена от кал. И ние по реда си ще живеем там.

Сандъците не са дошли. Нямаме съдове, нито дрехи. И веднага църквата се спусна – кой носи тенджера, кой чиния… Един месец живяхме с дрехи и покъщнина от хората. И когато багажът ни пристигна, половината неща – счупени.

Обаче Тутракан – огън! До един през нощта пеят песни. После има много бостани. Целият град мирише на петмез от диня. В града няма къща без деца, поне пет-шест. И в църквата – над 40 хлапета. Говори се смесица от българо-румънски. На нашите им беше трудно. Ама аз в квартала научих румънски и си говорех свободно, а те въобще не ме разбираха.

Дайте ни отпусно!

По онова време беше 6-дневна работна седмица. Учеше се в събота. И нашите деца ходеха на училище. Но като дойде баща ми и ги спря.

И дойдоха инспектори от отдел „Просвета“ в Русе, за да решат въпроса. Ама като ги посрещнали царски, те яли, пили и се веселили и забравила за какво са дошли. Сетили се в един през нощта и пратили разсилния да доведе бунтовния пастор. Но татко бързо разбрал, че са пияни и като ги почнал:

– Какво си позволявате вие! Знаете ли, че аз съм яташки син. И ако не бях приел Бога, щях сега да ви командвам. Моите братовчеди са в София, влиза се с пропуски при тях!

И те разбрали, че не могат да го пречупят. И намислили коварен план: учителите да бъдат много любезни с дъщерите на пастора и да пишат само шестици. А в събота – отсъствия. И като се натрупат отсъствията, ще ги връщат в същия клас. Ще повтарят, ще повтарят… Накрая пасторът ще се пречупи и другите от църквата ще си пуснат децата в събота.

Тогава посреднощ Гуглев – един от интернираните учители – стърже на прозорчето, за да не разлае кучетата. Не знаеш кой от съседите е предател! И каза на татко:

– Веднага си махай децата от тук!

Обучиха ни с кака да отидем и да искаме отпусно свидетелство (удостоверение за преместване в друго училище). Къде ще ходим? То си е наша работа!

Влизаме ние в учителската стая и всички много любезни. Мен ме милват по главичката: „Какво си умно детенце!“ – радват ми се. А ние с кака като папагалчета:

– Така и така! Искаме отпусно свидетелство!

Учителите мълчат. И накрая директорът удари с юмрук по масата и каза:

– Дайте им отпусно!

Премеждията продължават…