Една стара английска поговорка гласи: „Няма смисъл да възпитавате децата си. Те така или иначе ще са като вас“. Е, може би е малко пресилено, но поговорката не е възникнала случайно. Защото казва една огромна истина –
децата се възпитават най-вече с пример!
И след това с всичко останало.
Класическа е илюстрацията с пушенето – ако искаме детето да не пуши, ние самите не би трябвало да пушим. Трудно е да му обясним, че пушенето е вредно, докато цигарата дими в ръката ни. Вярно е, че ако се разболеем поради пушене, това също е силно послание към децата, но понякога то идва твърде късно, когато те самите вече са последвали нашия „светъл пример“.
Или нервните, крещящи на публично място деца, които правят грозни сцени, истерично настоявайки да получат нещо. Често те просто повтарят поведението на нервните си често крещящи родители, които крещят не само по тях, но и помежду си. Дете, растящо в дом, изпълнен с викове и крясъци, трудно може да стане тихо, възпитано и въздържано дете. Дори да му се казва колко добро е това, дори да се изисква от него, то просто ще повтори примера на родителите си.
Отпечатъкът на родителския пример е много по-дълбок,
много под повърхността на публичното поведение. Той почти винаги определя бъдещата ценностна система на детето – неговите представи за добро и зло, за важно и неважно, за благородство, низост, морал, всеотдайност, любов и така нататък. Дори без да го осъзнават, без да го искат, децата копират възгледите на родителите си, построяват взаимоотношенията си по техния модел. И дори да са осъзнали, че те са погрешни, пак може да го правят! Просто защото родителският пример е не рисунка с тебешир, а татуировка в съзнанието им.
Разбира се, никой и нищо не е обречено. Има хиляди примери на деца, съзнателно и целенасочено обърнали гръб на погрешен родителски пример и натрупали опит в обратна посока. Но това винаги им коства много повече усилия, отколкото на децата, израснали с добър родителски пример.