Ние възрастните владеем изкуството да пазим тайна – не ме се родили с него, но сме го научили. Пазим както „хубави“ тайни (подготвяне на изненада за рожден ден), така и „лоши“ (клюки или неудобни факти за живота на някого). Като малки не сме били така. Всеки пази поне един комичен спомен, как е считал за „ужасна тайна“ това, че котката е родила котенца, или е развалил изненада, защото не е разбрал какво означава „това е тайна“. Но пазим и страшни спомени – когато сме видели, чули или преживели нещо травмиращо, болезнено, но сме го запазили вътре в себе си, не сме казали на никого и то ни е разяждало с години.
Децата не могат да се ориентират кога пазенето на тайна е нещо добро и кога е опасно.
Затова е важно да разговаряме с тях, да им обясняваме с примери и да създаваме около тях атмосфера на доверие, за да се чувстват спокойни да ни споделят всичките си тайни.
Често те запазват в тайна свои действия, защото се страхуват от наказание. Ако този навик се запази, колкото повече растат, толкова повече неща ще крият от родителите си. Често самите родители насаждат този страх в децата, налагайки сурови наказания и порицания. Затова е важно децата да се чувстват сигурни в тяхната любов – да знаят, че са приети и обичани, независимо от грешките си; че мама и татко може да се ядосат и дори да ги накажат, но пак ще ги обичат и затова няма смисъл да крият нищо от тях.
Пазенето на тайна може да се превърне в сериозен проблем,
когато става въпрос за насилие. Нашите деца трябва да бъдат ясно научени, че не бива да „пазят тайна“ или „да не казват на никого“, ако бъдат помолени за това от непознати възрастни. Или ако някой ги е докосвал против волята им. Такива неща се обясняват трудно и затова много родители отлагат във времето, когато „детето ще може да разбере“. Но понякога това отлагане може да бъде фатално.
Най-добрата атмосфера вкъщи е атмосферата без тайни. Колкото по-малко, по-добре.