Интернираните – цената на смелостта

Какво научихме от „кухнята“ на филма „Докато имаме сърца“?
Режисьорът Петя Накова разказва историята на трима интернирани адвентисти през 1968 година и неочаквания плод от това изпитание – повярвал мюсюлманин, настоящ мисионер в Турция. Снимките и монтажът са почти готови, когато екипът отчита, че има проблем – младите не могат да разберат логиката на събитията. Какъв е сблъсъкът на вярата с комунизма? Как е функционирала църквата, как е преодолявала намесата на Комитета по религиозните въпроси и какъв е бил моралният избор на вярващия – да съдейства, или да воюва?

Чуйте Агоп Тахмисян с три портрета на интернираните.

Интернираните: цената на смелостта – интервю с Агоп Тахмисян
„Интернираните – цената на смелостта“ – интервю с Агоп Тахмисян по повод филма „Докато имаме сърца“.

Вярвай, щом искаш!

Това беше атеистично време, което с нищо не стимулираше вярата, религията и християнското учение. Ние бяхме толерирани, както казваха от Комитета по религиозните въпроси. Толерирани с много ограничения. Не бяхме забранени, но църквата не можеше да се развива… „Вярвай си! – казваха другарите. – Но свободата трябва да бъде само в твоята глава!“

Избор на ръководство

Пражката пролет събуди надежда, че нещата могат да се променят. Направихме опит да свикаме събор, за да изберем свое ръководство. Защото нямахме реален избор. Комитетът поддържаше връзка с представители на старото ръководство, които бяха готови да сътрудничат. Той решаваше кои да ръководят, а ние трябваше да одобрим посочените имена.

Църквата не беше доволна от тази „процедура“, имаше напрежение. Това беше целта на властите. Един от тях казваше: „Ние ще съкрушим това ваше вътрешно единство!“ Но не успяха. Защото имахме много здрави семейства!

Съборът

През 1968 година д-р Иван Георгиев, Димитър Киров и Найден Ганчев действаха, за да ни се разреши събор. Затова използвахме положението и се събрахме. А после от Комитета казаха – Нямате право! Но вече делегатите от всички църкви бяха в София. Гласувахме какво да правим. Надделяха гласовете, че трябва да си свършим работата и да изберем свое ръководство.

Избрахме и започнахме да заседаваме. Не след дълго тримата от контактната група бяха извикани и интернирани. Изселиха ги в Североизточна България, в три различни добруджански села. Те изкараха там около две години, докато им разрешат да се върнат в София.

Интернираните – три портрета по спомен

Авангардът на групата, която изразява волята на църквата са трима души – Димитър Киров беше пастор, Найден Ганчев – лютиер и д-р Иван Георгиев – зъболекар.

Познавам Димитър Киров от студентските си години. Той беше дълбоко духовен човек. Един от най-добрите говорители сред проповедниците – проповедите му бяха много задълбочени. Синът му Еди следваше стоматология, а аз – строително инженерство. Станахме приятели. Много пъти съм опитвал гостоприемството на техния дом. Често съм преспивал у тях. Топли хора!

Найден Ганчев беше лютиер с европейска известност. Неговите цигулки се ценяха извън пределите на България. Преди много години той ми подари цигулка, с която свиря и до ден днешен. Чудесна цигулка! Аз опитвах неговите нови цигулки от галерията на „Солунска“, а той долу ги слушаше, за да чуе звука и после да направи корекциите. Много интелигентен човек и твърд християнин. Човек на принципа, смел…

Д-р Иван Георгиев беше интересна птица. Той беше по-твърд, отколкото трябва да бъде човек. Казваше: „Центърът на страха в мозъка ми е повреден!“ И наистина от нищо не се боеше. Искаше да правим революции! Той считаше, че трябва да „изметем“ старото ръководство. Да се настаним и да поемем функциите си. Но повечето смятахме, че трябва да действаме по-сдържано. Жена му – Миля, беше еврейка и не беше по-малко нахакана от него. Тя беше много активна в църквата. Твърд християнин и много буден човек.

И за тримата интернирането беше голямо изпитание. После бяха освободени, върнаха се в своите домове и продължиха живота си. Със сигурност изселването им се е отразило. Д-р Георгиев страдаше от рак на простата и малко след това почина. И Найден Ганчев не живя дълго. Само Димитър Киров доживя до 104 години. Всъщност да се осмисли един живот е изключително ценно за поколенията – настоящите и бъдещите. Защото всеки живот е един роман.

Интернираните вече ги няма между нас, но плодовете от интернирането им зреят в една необикновена съдба – да бъдеш мисионер сред мюсюлманите. Вижте продължението във филма на  Hope Channel Bulgaria „Докато имате сърца“!

Copy link
Powered by Social Snap