Всеки, който има брат или сестра, не може да не помни разправиите и караниците в детството и особено през пубертета. Да, в зрелите си години обикновено ценим и търсим братята и сестрите си, дори да са на другия край на света, но докато сме малки, понякога ни се струва, че светът щеше да е по-хубав без тях.
Карат се! Какво да правя?!
Кой родител не е изпадал в отчаяние, когато вижда крясъците, скубането, удрянето и изобщо цялата детска агресия, изливана от едното му дете върху другото? И на всичкото отгоре, след като направи всичко по силите си да ги разтърве и умиротвори, всичко да започне отначало само след пет минути?
Има родители, които предпочитат принципа на „ненамесата“ – „Аз ги оставям да се оправят сами. Така дори по-малко се карат.“ Това е самата истина. Психолозите твърдят, че когато родителите не се намесват в конфликтите на децата, наистина те са по-малко. Проблемът е, че обикновено мирът се постига за сметка на едното дете. По-силното надделява и налага волята си, а по-слабото отстъпва, примирява се или избягва конфликта, защото знае, че ще загуби. Това може да е полезно за тишината вкъщи, но не е добро за бъдещето и на двете деца. Силното израства с идеята, че винаги всички трябва да му отстъпват (а в живота изобщо не е така), а по-слабото пропуска да се научи да отстоява позиция и това му създава сериозни проблем в общуването като възрастен.
Да ги оставя да се карат или не?
От друга страна, намесата на родителя на страната на по-слабото дете (както изисква справедливостта) също създава изкривен модел. Слабото привиква да бъде закриляно, винаги когато има нужда, а силното придобива трайното усещане, че всички са против него, никой не го обича и то става още по-агресивно.
Е? Да се намесваме или да не се намесваме, когато децата се карат? Отговорът е: Да се намесваме, без да вземаме страна. Звучи прекрасно и дипломатично, но не много практично. Как да не вземаме страна?! И тогава как изобщо ще разрешим спора?
Отговорите – в предаването.