„Едно време не беше така“, „Едно време отношенията бяха по-истински“, „Едно време имаше истински мъже и жени“, „Едно време знаехме какво е чест“, „Едно време ядяхме истинска храна“, „Едно време…“ Почти сигурно е, че ако попаднете в компанията на възрастни хора и си говорите с тях достатъчно дълго време, ще чуете някоя от тези фрази или техни варианти. „По наше време…“ сякаш обобщава всичко – онова време беше „наше“, а сегашното е чуждо. Искаме си нашето.
Това чувство и тази мисловна нагласа се нарича „носталгия“.
Носталгията може да е по места, хора или епохи. Парадоксалното е, че носталгия по отминали времена изпитват и хора, които не са живели в тях. Но които са чели или слушали много, и в душата им се е зародил копнеж да са живели тогава, да върнат тези времена сега.
Въпросът е, че това няма как да се случи. Миналото никога не се връща. Никога. Може да се случат подобни събития, да се пресъздаде обстановка, но никога няма да бъде същото. Това, обаче, не пречи на хората да се потапят в носталгията си, да я подхранват и да пречупват целия си живот през нейната призма.
Ако става въпрос за носталгия по места, завръщането в тях е възможно. Но пак не е същото. Хиляди българи, завърнали се от емиграция, защото носталгията ги е измъчвала ужасно, преживяват горчиво разочарование. Защото онази родина от техните спомени не е тази, в която заживяват сега.
С две думи,
носталгията може спокойно да бъде наречена „вредна отрицателна емоция“,
макар всеобщата нагласа да е, че тя е нещо благородно и добро. Защото „крайният продукт“ от тази емоция в повечето случаи не е добър. Ние просто изпитваме непобедима тъга, която ни разяжда и ни показва заобикалящия свят като в криво огледало. И вторачени в миналото, ние пропускаме настоящето. Няма нищо по-безполезно, дори налудничаво от идеята да искаш да върнеш миналото. Защото то няма да се върне. Точка. Все едно целият ни живот да мине в пълнене на сито с вода. И да се чувстваме неудовлетворени и нещастни, защото то винаги е празно.
Носталгията е нежно и сладко чувство, но е по-добре като всички останали чувства да стои под контрола на разума. Иначе не се знае докъде може да ни заведе.