В общество, където децата напускат семейството след като завършат гимназия и ходят на гости на родителите си само по празници, проблемът с личните граници почти не съществува. Там проблемите са други – отчуждение, незаинтересованост, липса на грижа. В нашето общество, обаче, проблемът с „отделянето“ има съвсем друг оттенък.
Кой и кога да сложи граница?
Децата не знаят кога да спрат да бъдат деца и родителите не знаят кога да спрат да се отнасят към децата си като към деца. Зависимостта на децата от родителите понякога продължава, дори след като децата отдавна имат свои деца. Родителите продължават да вземат решения за „младите“, да организират живота им, да ги подкрепят финансово.
Този проблем, обаче, има и обратна страна. Макар „младите“ да се бунтуват срещу това вмешателство, понякога то е много удобно за тях и те свикват с него до степен да го смятат за задължение на родителите си. А родителите много трудно поставят границата и не намират сили и начин да кажат „стига, достатъчно“. И „децата“ продължават да манипулират любовта им, както са го правили, когато са били малки – „Мамо, ако ме обичаш, ще приемеш когото и да ти доведа вкъщи“, „Татко, ако ни обичаш, ще ни плащаш кредита по ипотеката“, „Ако ни обичате, ще промените реда вкъщи, защото ние имаме други разбирания“. И родителите променят, дават, и крайният резултат е развалени отношения.
Граници – далеч от крайностите
Нито едната крайност е здравословна, нито другата. Често източник на това размиване на границите са самите родители. В желанието си техните „дечица“ да си останат само техни и все дечица, ги изкушават с допълнителни грижи и бонуси, но в замяна искат от тях послушание, точно както са искали, когато те наистина са били дечица. Това осакатява порасналите им деца и ги превръща в неуверени хора.
Но този проблем сякаш е по-видим, коментира се по-често и получава по-сериозно обществено неодобрение. Обратният сякаш е „невидим“ – проблемът с родителите, напълно отказали се от личен живот за сметка на живота на децата си; родителите, които се чувстват длъжни да дават пенсиите си за ипотеките на децата; родителите, които се чувстват виновни, ако не дадат на децата си каквото им поискат; родителите, които отдавна са забравили кои са, какво обичат, какво ги интересува и се самозалъгват, че грижите по децата и внуците са им достатъчни.
По този проблем се говори по-малко, защото е някак си „срамен“. Не е прилично родител да недоволства от детето си. Кои са причините да се стигне дотам и как да го избегнем?