Детето иска да се чувства обичано
Никой нормален родител не иска детето му да страда. Дори когато го наказва и му причинява дискомфорт, той го прави с идеята, че това е за негово добро.
Искаме децата ни да израснат зрели личности, затова ги оставяме да понесат последиците от неразумните си решения, макар да е в наша власт да им ги спестим. Искаме да се научат да различават добро от зло, затова ги оставяме понякога нагледно да се запознаят със злото от първа ръка – за да се отвратят от него. Искаме те да станат самостоятелни, затова ги оставяме да се мъчат да се справят сами с нещо, с което ние бихме се справили за няколко секунди.
В същото време, изпитваме постоянен страх да не ги травмираме, да не потиснем в тях желанието за креативност, изява, свободно общуване; да не ги превърнем в плахи, затворени или агресивни личности. И люшкани между двете си големи цели – тяхното съзряване и тяхното емоционално благополучие – постоянно се питаме дали не бъркаме.
Как да разберем дали детето се чувства обичано
Всъщност, има един прост лакмус, който веднага показва дали сме в правилната посока. И той се нарича „мотивация”. Защо детето прави или не прави това, което искаме от него? Има няколко възможности – защото се страхува от гнева ни и от наказания; защото разбира, че това е по-доброто; защото не разбира, но ни има пълно доверие, че ние няма да поискаме от него нещо лошо.
Разбира се, с порастването на детето мотивацията се променя. Но посоката се запазва. Ако на три годинки детето се е страхувало от наказание, на тринайсет ще се страхува от неодобрение и отхвърляне, но страхът ще се запази. Ако на три годинки детето не е разбирало защо трябва да направи нещо, доминиращият мотив е бил доверието в мама и татко. На тринайсет то ще разбира много повече, но ще продължи да има доверие на мама и татко, че не му желаят злото.
Ключът към всичко е как да постигнем правилната мотивация. Как да стигнем дотам, че детето да ни слуша не от страх, а с доверие и любов. Много просто – като направим така, че да се усеща обичано и прието.