„Тайната“ на осиновяването
Когато едно семейство не може да има свои биологични деца, обикновено прибягва до осиновяване. Но и семейства със свои деца също осиновяват още едно или две, за да им дадат шанс в живота. По нашите географски ширини осиновяването често е източник на сериозни драми за осиновителите и детето, когато то порасне. Поради така наречената „тайна на осиновяването“. Незнайно кой кога и защо е решил, че да осиновиш дете е срамно, да бъдеш осиновен – също. И семейството усърдно пази тази тайна с години. Но както е известно, тайна, която е достояние на повече от един човек, вече не е тайна. И точно в най-неподходящия момент се намира някой „доброжелател“, който разкрива тази тайна на осиновеното дете, естествено, по възможно най-неподходящия начин.
През последните десетилетия постепенно това мислене търпи промени и психолозите упорито съветват осиновителите сами да кажат на своите деца, че са осиновени. Тук възникват доста въпроси – кога да се каже на детето, че е осиновено? Как да му се каже? Трябва ли това да го направи някой страничен човек (например, специалист) или самите осиновители? Как да се постъпи, ако това разстрои детето? Често самото съществуване на тези въпроси парализира някои хора и ги спира да осиновят дете, макар да го желаят с цяло сърце.

Осиновяването – прекрасно нещо
Специалистите твърдят, че осиновяването трябва да бъде съобщено и обяснено на детето още в най-ранна възраст; че трябва да бъде направено естествено, без премълчаване и конфузни отговори, според въпросите, които то самото задава. Освен това, темата не може да се изчерпи с един единствен “тържествен” разговор. Много пъти, задаването на вечния въпрос: “Откъде идват бебетата?” е чудесен повод за “откриване на дискусията”.
Когато всичко е направено правилно, фактът, че е осиновено, може да бъде допълнителен източник на самочувствие за детето, вместо повод за липсата му. Или, както казва едно момиченце, “другите деца са расли в корема на своята майка, а аз – в нейното сърце”. Няма как да се каже по-добре, нали?