„Ненормалник“ е много обидна дума. Всеки, който „не е нормален“, е луд. А кой е „нормален“?…
От най-ранна възраст ние постоянно се стремим да бъдем „нормални“. Защото ако не сме, рискуваме отхвърляне, подигравки, неразбиране, дори загуби.
Много е важно да сме нормални.
А кой казва кое е нормално? Обществото, разбира се. „Нормално“ е да ходиш на училище, „нормално“ е да се обличаш добре, „нормално“ е да имаш акаунти в социалните мрежи, „нормално“ е да знаеш английски, „нормално“ е да харесваш „Хари Потър“ или „Игра на тронове“… списъкът е безкраен. Всяко нещо, което стане популярно и се установи като „мейнстрийм“, започва да определя нормалността.
Веднага след Втората световна война не е „нормално“ да кажеш, че учиш немски или харесваш немския език, или си почитател на Ницше и Кант. В Аржентина не е „нормално“ да не харесваш футбол. В Турция не е „нормално“ да не си мюсюлманин. В семейство на икономисти и математици не е „нормално“ да поискаш да станеш музикант. Не си „нормален“, ако се влюбиш в момиче, което никой не харесва… От една страна, официалният политически коректен език буквално забранява дефинирането на „нормалност“, защото това автоматично означава, че има и „ненормалност“, което вече е обида. От друга страна, ежедневният език е безмилостен към „ненормалните“, дори в някои случаи направо ги стигматизира.
Само че, „нормалността“ е твърде летлива.
Това, което е нормално днес, става абсолютно ненормално утре;
това, което е нормално тук, е неморално двеста километра по-на изток или на запад. Това ни обърква и изнервя. Защото отчаяно се стремим да сме нормални в очите на другите. Може би, е време да сложим някакви здравословни граници на този стремеж? Но къде са тези здравословни граници между обезличаването и сливането с „нормалната“ тълпа, и отстояването на собствената личност и мнение? Изобщо нужно ли е непременно да бъдем нормални? Или трябва да се фокусираме само върху тесен кръг от хора, в чиито очи държим да сме нормални, а останалите игнорираме?
Изобщо, „нормалността“ повдига повече въпроси, отколкото да дава отговори. И ние се чудим над тях.