В много семейства с пораснали деца един от най-големите кошмари се нарича „споделяне“. Родителите постоянно се страхуват, че детето им не споделя, крие нещо и пишат всякакви страховити сценарии в главите си, а децата се страхуват да споделят, защото изпитват ужас да не бъдат засрамени, порицани, отхвърлени или най-малкото неразбрани.
Защо споделянето е толкова сложно нещо?
В повечето случаи причината е в родителите и техните неправилни реакции. Когато са мънички, децата инстинктивно тичат при мама и татко за всичко, споделят с тях всяка болка и радост. Проблемите се появяват по-късно, когато те споделят свой проблем и очакват прегръдка, насърчение, поощрение, похвала или утеха, но изведнъж насреща получават игнориране (Хайде, стига се глези, това са глупости.), упрек (Как може така! Голям си вече!), назидание (Ами така става като не ме слушаш!) или дори наказание, което увеличава болката (Това на нищо не прилича! Една седмица без телефон!). Няколко такива разговори са достатъчни детето да се капсулира в себе си, да започне да крие проблемите си, самó да търси решения и дори още по-лошо – да търси решения на неподходящи места и от неподходящи хора.
Ако вече сме допускали тези грешки и детето е започнало да крие, не всичко е загубено. Неприятният процес може да има обратно развитие и детето отново да се отвори. Най-важното от всичко е да му помогнем да се чувства в безопасност. Докато то чувства и най-малката опасност от пренебрегване или отхвърляне, няма да се отвори. Да, родителският инстинкт може да ни подсказва да укорим и накажем, защото извършеното наистина изисква наказание, но преди това нека оценим неговата смелост да сподели и да си признае. Може начинът, по който разсъждава, да ни се струва невъобразимо глупав, но няма да поправим нищо, ако му се присмеем или му кажем, че говори глупости.
Обратно към споделянето
Какво можем да направим тогава? На първо място – самоанализ. Трябва спокойно и възможно най-обективно да преценим собственото си състояние, чувства, позиция, знания и честно да си признаем къде бъркаме и от какво се страхуваме. И най-вече, трябва съзнателно, целенасочено да се отърсим от вътрешното напрежение, преди да разговаряме с детето. Ако то усети, че мама или татко са напрегнати, капсулата няма да се отвори, страхът ще го кара да се пази от евентуален гняв или присмех.
Освен това, прекрасно е да признаем пред детето предишните си грешки – „Извинявай, че предишния път реагирах така, не бях прав. Сега обещавам да те изслушам внимателно и знай, че съм на твоя страна.“ Освен това…
Впрочем, останалите стъпки към възстановяване на споделянето между родители и деца чуйте в предаването.