Той – седи на кладенеца след изморителното пътуване.
Изпитва глад, но поради горещината повече Го измъчва жажда. Кладенецът е дълбок, а Той няма съд, който да спусне и да извади вода. Но не водата, която извира от кладенеца изпълва мислите Му. Умът е изпълнен с мисли за водата, която извира от Неговото сърце. Живата вода. Той желае да я сподели с хората от близкото село. И знае точно как ще го направи…
Тя – приближава по прашния път от селото към кладенеца.
И тогава вижда странника. Без малко да се върне обратно. Не иска да среща хора. Те са толкова жестоки. Затова излиза в горещината. Само по това време може да иде и да се разхлади на спокойствие. Без да среща изкривените усмивки, които се смеят право в очите ѝ. Толкова копнее за човещина. За любов, която да освежи сърцето ѝ. За живот, различен живот. Но все пак поне има вода…