Тя дойде в шармантна рокля и червени обувки. Грейна като цвете на сивия фон в студиото. Камерата я отрази като кино-икона. А тя си е просто нашата леля Любка. Заплува в свои ефирни води. Какво ли може да я смути? През много е минала. Говорим за загубата на човека до нея. Минаваме през фазите на скръбта. И първият порив да прекъсне живота си. А после се лута в мислите си, изгубена в ежедневните неща. Една нощ нещо в нея проговаря – не с глас, по-скоро е внушение: “Спри да се съжаляваш! И направи добро на някого”.
Любка и Злати се женят през 60-те години на миналия век. Харесват се, без да се познават добре. Той ѝ предлага брак. А тя го изненадва: “Трябва да питам татко”. И като вижда, че той се омърлушва, добавя бодро: “Ще ти отговоря след месец”. Злати се появява на другия ден у тях. И слава Богу, баща ѝ казва “Да”.
Скоро след това отиват в габровския Балкан при неговото семейство. През нощта Злати изчезва и се появява измръзнал след час. Ходил в снега до кладенеца, за да донесе вода на овцете. Чул ги да плачат и хукнал. Тогава Любка разбира за какъв милостив човек се е омъжила.
Те си имат баланс. Злати поема грижите, А Люба знае само шопинг, вкусно ядене и разходки. Той е спокоен и прагматичен, тя – емоционална за двама. Няма за какво толкова да се карат. Понеже той винаги е виновен. И си го знае.
Когато се затваря страницата на живота
Злото идва без предупреждение. Злати е опериран от херния. Внезапно тромб запушва артерията. Смъртта е изненадваща и бърза. Него вече го няма!
– Страницата на живота ми се затвори!
Дори очаквана, смъртта е шок. Още повече – когато идва изневиделица. Искаш или не, изпиваш този коктейл от емоционални състояния – жалеене, скръб, тъга, страх как ще живееш и ужасът, че няма да си с любимия човек. Всеки преживява различно скръбта. Някои униват, други изпадат в ступор, а трети онемяват. Част от скърбящите завоалират загубата с алкохол. Други пък се развихрят така, сякаш са останали без разум. Всичко това е опит да откажеш достъп на реалността да съзнанието си. Отричаш смъртта, реалността и фактите. Отказваш да признаеш, че всичко това се случва с теб. Фиксираш се върху емоциите от загубата – а те са тежки, масивни емоции, които изпепеляват.
Сметки и болести
Бях едно царче, живяло в ковьоз, което знаеше само шопинг, домакинство, вкусно ядене и разходки. И като мина малко време си казах: “Ами тука трябва сметки да се плащат, данъци. Тогава нямаше онлайн банкиране. И аз отивам в НАП, и казвам на портиера: „Идвам да си платя тока“. Той се чуди дали съм наред.
– Не, не съм наред. Погребах мъжа си и досега всичко правеше той!
В един момент всичко излезе от строя. Гръмна бойлерът. Пералнята взе да ходи – и тя за ремонт. Отгоре ме наводниха. Коминът изгоря – Пожарната дойде.
Тръгнаха операции. Девет операции… Откриха ми карцином на гърдата. Докторът гледа и мълчи. Попитах го: „Колко ми остава?“
– Като ти гледам кардиограмата, това сърце с два байпаса няма да издържи. Шансовете ти са един процент.
– Ами хайде да се хванем за този процент!
И това проработи.
Болката не минава, животът продължава
Който е изпитал загуба, казва, че болката не минава и времето на лекува. Истина е. Както човек изгубил крак или ръка, изпитва болка на мястото на липсващия крайник. Това е болката фантом – същата, която преживяваш, когато изгубиш любим човек. Него го няма. Не можеш да го прегърнеш, нито да си поговорите. Но споделянето, че боли е една от най-важните крачки.
Всеки човек е способен да намери своя трагичен оптимизъм, за който говори Виктор Франкъл. Това е смисълът на страданието. Започваш да се пазариш за живота си – с Бог, и със съдбата. Отваряш се към бъдещето, можеш да продължиш. И не само да те бъде, но правиш героичното усилие да живееш пълноценно… Отваряш се към хората и нещата, които обичаш. Връщаш се към радостта.
И Люба все още е жива, след девет операции, стендове и рак. Все още се смее и разтяга лакардии. Все още е тук и оцелява!