Фразата „не можеш да избягаш от роднините си“ не се е родила случайно. Защо му е на човек да бяга от роднините си? Нали това са най-близките му хора, които най-много го обичат? Животът показва, обаче, че точно от най-близките понякога най-много ни се иска да избягаме и най-много има защо.
Защото точно в близки взаимоотношения се развиват токсични нишки, които по-късно могат да прераснат в мрежи, от които няма мърдане.
Добри роднини с добри намерения
Най-често до това се стига от серия „добри дела“ направени с „добри намерения“. Получавали сме помощ, подкрепа, услуги; това ни е облекчавало живота, постигали сме някакъв напредък… само за да се окаже впоследствие, че нищо не е безплатно, че сме се озовали в капан, от който не можем да излезем неувредени; че се налага да късаме връзки по най-болезнен начин, ако искаме да оцелеем психически. А понякога се стига и до кушетката на психотерапевта.
Как става това? В началото съвсем незабележимо и невинно. Още като деца се намира някой да ни каже: „Дай на мен, ти не можеш“. После ни помага и ние се чувстваме облекчени. После друг казва: „Дай си паролата да ти настроя акаунта“ и ние я даваме, и после се оказва, че нямаме лично пространство. Или пък получаваме упрек замаскиран като помощ – „Добре, че съм тук, иначе не ми се мисли какво щеше да правиш“. Или неясна помощ, от която се чувстваме не ободрени и окрилени, а засрамени, унизени и раздразнени.
Често роднините, които постъпват така, не го правят с цел да ни наранят,
а защото съвсем искрено ни желаят доброто. Особено родителите. Те не искат да се мъчим, да опитваме, да грешим, да падаме и да ставаме; искат да ни го спестят като го свършат вместо нас. И постепенно ни изпълват с убеждението, че за нищо не ставаме. Друг път близките го правят, защото имат свои лични травми и комплекси, които несъзнателно избиват върху нас.
Как да се справим с такива роднини и тяхната „помощ“? Не е лесно, но не е и невъзможно. Основното ни оръжие се нарича „поставяне на граници“. А как става това? Чуйте в предаването.