Според речника, агресията е „нанасяне вреда и/или болка“. На себе си или на друг. Но ако автоагресията (агресията срещу себе си) е симптом на психично заболяване, агресията срещу другите се счита за част от „нормалния“ живот. И едва когато доведе до нараняване или не дай Боже смърт, тогава се възприема като сериозен проблем.
Агресивни сме буквално всички – децата в детската градина едно към друго и към учителката; учителката към децата; родителите към децата, децата към родителите, родителите помежду си; колеги и началници; шофьори на пътя; клиенти и продавачи; случайни минувачи. Може да се ограничим само до повишаване на тон и грозни думи, но само защото се страхуваме да нападнем физически – било поради физическото превъзходство на отсрещната страна, било поради възможни санкции и наказания.
Къде е изворът на агресията?
Психолозите се мъчат да я обяснят с еволюцията, при която оцеляването е въпрос на надмощие и физическа сила. Но Библията дава много по-просто и логично обяснение – нарича се „грях“. Агресията е пряк резултат от така наречения „първороден грях“. А той, въпреки популярното схващане, не е сексът, а егоцентризмът. Себевъзвеличаването, възгордяването, поставянето на „аз“ на върха на социалната пирамида. Оттам тръгват всички останали беди.
АЗ искам нещо, но не го получавам. Значи тези, които не ми го дават, трябва да бъдат наказани. И АЗ пристъпвам към наказание. АЗ смятам нещо за добро и правилно, но другите отказват да го приемат. Значи заслужават да бъдат наказани. И АЗ пристъпвам към наказание. АЗ съм обект на агресия, причинена ми е болка. Значи този, който ми го е причинил, заслужава наказание. И АЗ пристъпвам към наказание…
Понякога поводът за агресия може да е много „добър“ и „справедлив“.
Може да е друга агресия, на която моята агресия е само отговор. Но в християнския мироглед тя няма място. Не случайно съвременните християни внимателно прескачат думите на Христос: „Ако те ударят по едната страна, обърни и другата“. Или ги тълкуват така, че да не казват това, което казват.
Днес агресията така дълбоко е пропила в съзнанието и поведението ни, че сме готови да я оправдаем винаги, когато обектът на агресия не ни е симпатичен, а агресорът е например нашето дете. Ако „нашият“ отбор играе грубо на терена, освиркваме съдията за червения картон; а ако е „чуждият“, тогава го освиркваме, ако не даде червен картон. Ако „ние“ започнем война, тя е справедлива, хуманна и благородна; ако някой друг започне война срещу „нас“, това е насилие, агресия, престъпление.
Възможно ли е да има свят без агресия? Утопия ли е пацифизмът? Смешна ли е философията на ненасилието, проповядвана от Ганди? Ей такива въпроси ни вълнуват в „Какво да кажем за…“.