И като влизаше в едно село, срещнаха Го десетима прокажени, които, като се спряха отдалеч, извикаха силно: Исусе, Наставнико, смили се над нас!
И като ги видя, каза им: Идете, покажете се на свещениците. И като отиваха, се очистиха. А един от тях, като видя, че е изцелен, върна се и със силен глас славеше Бога, и падна на лице при нозете на Исус и Му благодареше…
А Исус му каза: Нали се очистиха десетимата? А къде са деветимата?… И му каза: Стани и си иди; твоята вяра те изцели.
Лука 17:11–19
Болест, катарзис и (не)благодарност
За да се потопи човек истински в нещо, трябва да го съпреживее. И аз влязох в историята на прокажените, за да си представя какви хора са били, как са живели. Така започнах да усещам и тяхната драма. Животът им се обръща на 180 градуса и няма връщане назад. Отделени са от семейството. От приятелите. От ежедневието си. Всъщност изгубили са всичко, което им е давало смисъл. Живеят в изолация. Останали са им само дни на доизживяване. Като ковид пандемията, но по-лошо.
Затова срещата с Христос. Новината, която всички чуват, че Той лекува проказа, ги води до катарзис – надеждата идва отново! И въпреки, че 10-мата са изцелени на пътя, само един се връща от пътя си, за да благодари!
Разбира се, ние си мислим, че щяхме да се върнем. Припознаваме се в добрия герой. Но кажете честно, колко често използваме благодарността като салфетка. Изтриваме учтивите си думи и я хвърляме в коша.
Благодарността – близост и дистанция
Възпитавана съм да казвам благодаря и моля, да се държа учтиво. Общо взето владея формалния вариант на благодарността. Но се оказа, че не в това е смисълът. Всъщност моето прозрение през тази история е, че благодарността създава топли отношения – особена близост. Тя може да е само за момента, но е изключително интимна. Видях го в историята на прокажения, който благодари. Там дистанцията е осезателна. Групичката се отдалечава от Христос, но един от тях се отделя и се връща. И разстоянието се скъсява до такава степен, че изцеленият пада в нозете на своя Лекар.
А неблагодарността боли. И най-много – най-близките. Могъл си, направил си го! И това е!Болката е от дистанцията. Тя говори за това, че не те отчитат като човек, за безчувственост, надменност, липса на желание за близост. Дистанцията наранява.
Терапия по спомен
Сигурно сте го преживели и вие. Не ми благодариха в ситуация, в която беше най-нормално да ми благодарят и аз се разстроих. Изпитвах дискомфорт. Вината ме притискаше: Абе не можеш ли да го направиш просто така, ами толкова много искаш да ти ръкопляскат! А може да ми паднат и на колене за благодарност.
Но историята за прокажените ме заведе до идеята за дистанцията и благодарността. Подейства ми пречистващо, освободи ме от вината. Разбрах защо ме боли. Изобщо Бог ми направи терапия! За пореден път!
Някои хора се припознаха във вината, която изпитват, очаквайки благодарността. Значи, терапията продължава.
И в терапевтичните сесии благодарността работи мощно. Когато минаваме през тази идея, тя ни обръща гледната точка. Чувстваме се удовлетворени от това, което ни се случва. С две думи, забравяме да се оплакваме.
Като терапевт, много ме изненада това, че ползите от технологията на благодарността идват много бързо. Както не можеш да се усмихнеш и намръщиш едновременно. Така няма как да си по едно и също време благодарен и нещастен. Това е откритие на мой колега, но толкова много ми хареса, че си го присвоих: Само благодарният клиент получава ефект от терапията. За неблагодарният – нищо не остава.