В романа на Дикенс „Големите надежди“ има една мис Хавишам. Тя се е превърнала в нарицателно за човек, живеещ в измислен свят. Нейният любим я изоставя в деня на сватбата им пред олтара и от този момент нататък тя десетки години живее, без да съблече сватбената си рокля и без да разреши сватбената маса да бъде вдигната. Към края на живота ѝ нейният дом изглежда зловещо и призрачно, а мис Хавишам си е луда.
Сякаш във всеки от нас днес живее по една мис Хавишам –
някаква част от съзнанието ни просто отказва да приеме действителността
(или някаква част от нея) и упорито отрича видимото. Понякога това може да е любима идеология или религия, на която продължаваме сляпо да държим, макар отдавна разумът да ни подсказва, че сме били на погрешен път. Може да е някаква наивна детска мечта, от която е твърде болезнено да се откажем, и въпреки очевидните доказателства, че това няма как да се случи, наивно продължаваме да настояваме, че ще се случи. Ако не пред другите, поне пред себе си. Може да е отказ да приемем, че някои неща са безвъзвратно отминали и няма да се повторят; и да се преструваме, че продължават. Може да е просто срам, че не сме на „нивото“ на лъскавите инфлуенсъри и да съчиняваме подобен лъскав живот, за да може поне да изглеждаме щастливи. Списъкът е безкраен.
Много е трудно да определим къде е границата между обикновеното и здравословно
„вземане на отпуск“ от действителността
и болезненото отклонение, което не ни прави по-щастливи, а напротив. Когато излезем в отпуск и отидем на курорт, там ние не сме „ние“. Там сме други, обличаме се различно, правим различни неща, държим се различно; там може да отидем на караоке бар и да пеем фалшиво до пресипване – нещо, което не бихме направили никога в родния си град. Но прекрасно знаем, че всичко това е временно; че всъщност не сме такива и после се връщаме към нормалния си ритъм на живот.
Когато си създадем фалшив лъскав имидж в социалните мрежи, публикуваме обработени снимки и лъжем за местонахождението си, знаем ли, че това не е вярно или обратното – започваме да смятаме, че това е истинският ни живот, а реалният е някаква лъжлива мъглявина? Как да използваме въображението си здравословно? Как да стоим здраво стъпили на земята, без реалността да ни нанася рани?…