„Харесва ли ти новата ми прическа?“
„Виж какви ботуши си купих!“
„Запознай се с годеника ми!“
Тези и хиляди подобни фрази чуваме почти всеки ден от хора около себе си. Ако новата прическа е страхотна, ако ботушите предизвикат завистта ни, а годеникът ни изпълни с възхищение, всичко е наред – реагираме със спонтанен комплимент и възклицаваме възторжено. Но ако прическата, ботушите, годеникът, новата кола, малкият наследник скрибуцащ на цигулка и всичко останало ни се струват ужасни… Тогава какво правим?
Тогава имаме избор между две еднакво дискомфортни реакции – или сме искрени докрай и честно казваме, че не ни харесва, или лепваме лицемерна усмивка и правим лицемерен комплимент. Въпросът е кое е по-приемливо?
От гледна точка на абсолютния морал, честността винаги печели срещу тактичността. Лъжата е лъжа и точка, дори да е изречена с най-добри подбуди. Но абсолютният морал влиза в пряк двубой с любовта към ближния, която ни подсказва да не нараняваме, да не причиняваме болка.
Е? Честност или тактичност? Това е въпросът.
Ако намерим компромисно разрешение и успеем да бъдем мили без да излъжем, изпитваме искрено облекчение. Но такива щастливи случаи са рядкост. Повечето пъти сме безмилостно изправени пред избор – или лъжем, или нараняваме.
Ако човекът отсреща не ни е много близък, обикновено се колебаем по-малко и реагираме според интереса си (което отново е спорно от морална гледна точка, но това е друга тема). Ако продаваме дрехи, винаги казваме на клиентите, че тези, които са пробвали, им стоят страхотно (освен ако нямаме да им предложим някаква по-скъпа алтернатива); ако отговаряме на началник, винаги залагаме на комплимента и честността дори не я обсъждаме; ако коментираме някого в негово отсъствие, честността ни може да граничи с бруталност. Истинският проблем е, когато общуваме с близките си.
Честност или тактичност? Зависи от любовта.
Ако любовта в семейството и в приятелския кръг е силна и безусловна, не се страхуваме от честността и очакваме същото от другите. Защото знаем, че сме обичани и искрено се интересуваме от мнението им, благодарни сме, ако ни предпазят от грешки. По съвсем друг начин стоят нещата, ако отношенията не са добри и има натрупани гняв, подозрения, огорчение. Тогава започва едно трудно лавиране между двете крайности, което понякога може дори да задълбочи кризата в отношенията.
Как да разберем на кое да заложим във всеки конкретен случай? Има ли някакъв универсален „ориентир“? Трудни въпроси с още по-трудни отговори.