„Трябва да бъдеш добро дете. Всички обичат добрите деца и никой не обича лошите“. Говорили са ви така, когато сте били малки, нали? И вие говорите така на децата си. Защото си е така – вярно е, че всеки обича добрите хора.
Но може ли и да не е вярно? Може. Когато добротата е „прекалена“ и зле третирана. Защото
всеки обича добрите хора и…
почти всеки се възползва от тях. Във всеки екип има поне един такъв човек – „душичка“. Той е готов да поема задължения на други, да остава повече часове на работа, да върши най-неприятните задължения; на никого нищо не може да откаже, никога не вдига скандали и не изисква… защото е „добричък“. И да, всички го обичат, но и всички го използват най-безсрамно. И ако случайно някой ден тази „душичка“ се разбунтува и си потърси правата, всички (включително и началството) реагират обидено, сякаш той им отнема законни права.
Докъде води „прекалената доброта“? Например, до това, че никой не зачита границите ви. И това не е взаимно – на вас не ви е позволено да прекрачвате границите на другите безнаказано. Но те го правят с вашите. Освен това, започвате да страдате от изтощение, защото времето и енергията ви отиват за решаване на чужди проблеми „от доброта“. А най-лошото е, когато заради вашето неумение да казвате „не“, започне да страда собственото ви семейство. Освен това, се превръщате в мишена на токсични хора с болно его, които живеят на „вампирски“ принцип – изсмуквайки силите и енергията на тези до себе си. И тъй като не всеки им го позволява, те се „залепват“ точно за добри хора.
Значи, разковничето е в това
как да бъдем истински добри,
без да ставаме „прекалено“ добри. „Прекалено“ може би не е най-точната дума, защото светът винаги ще има нужда от още малко доброта и тя никога няма да му е в повече. По-скоро става въпрос за неуместно разпределена и проявена доброта. Включително и в семейството. Как да възпитаме децата си така, че да станат истински добри хора, от които, обаче, никой да не се възползва?