Една тема, напълно в „тренда“ – правата на децата. Тема, която само преди стотина години изобщо не съществува. Децата са просто по-евтина и по-слабо производителна работна ръка. Ако имат късмет да случат на родители, имат щастливо детство; ако нямат… страдат, но никой не се тревожи от това, нито смята да прави нещо. Дейвид Копърфийлд не е само англичанин. Не, не илюзионистът, а героят на Дикенс, предизвикал толкова спонтанни сълзи в състрадателните ни сърца с кошмарното си детство.
Децата имат всички права?
През последните години махалото е в точно обратна позиция. Книжарниците пращят от книги, които ни обясняват, че лоши деца няма, че всяка тяхна реакция е нормална, че ние сме тези, които трябва да се нагаждаме според техните чувства и настроения, а не обратното. Децата за нула време станаха господари на битието. Понякога те определят целия ритъм на семейния живот – ще се излезе ли довечера или не, къде ще се иде на почивка, какво ще се вечеря и кое ще се купи най-напред – всичко това определят децата.
Преди няколко години започна плахо надигане на гласове, че и тази крайност (както всички крайности, впрочем) не е добра. Нито за родителите, нито за самите деца. Защото противно на нашите предположения, пълното задоволяване на желанията им не ги прави щастливи. Нито налагането на ограничения и санкции ги прави нещастни. По много нескопосан начин ние проектираме върху децата собствените си мечти за абсолютна свобода. Стремим се поне те да се почувстват господари на света, след като ние не можем. Проблемът е, че независимо дали ще се чувстват господари на света, те никога няма да бъдат господари на света. И рано или късно, ще го разберат.
Наръчник за правата на децата
Ако ви попадне книгата „Hate Me Now, Thank Me Later“ („Сега ме мразѝ, после ще ми благодариш“) на Робин Берман, непременно я прочетете. В нея той извежда едно много ценно правило – „Детето има право на всякакви чувства, но не и на всякакво поведение“. И предлага практични съвети как да възпитаме наистина щастливи деца – със здраво самочувствие и трезва самопреценка. А това наистина си е изкуство.