Често казваме, че детството определя зрелостта, обвиняваме родителите си за неща, на които са ни научили или не са ни научили, оправдаваме отрицателните си черти с нещастно детство. От друга страна, считаме за малодушие да търсим причината за всеки свой неуспех или грешка в проблемите на детството; търсим начини да компенсираме дефицитите от този период; считаме за въпрос на чест да надраснем детинските си страхове и схващания.
Къде е истината?
Доколко преживяванията и опитът на детството са определящи за живота ни като възрастни?
Кое е поправимо и кое не? Родителите си ли да виним (или да им благодарим) или себе си? И за какво да внимаваме със собствените си деца?
Не е възможно да направим всичко за децата си. Макар много да ни се иска. Неизбежно ще допуснем грешки. Ключът към успеха е да избегнем големите. А те са свързани най-вече със способността на децата ни един ден да създават отношения – със себе си, с околните, със света, с Бог; да имат правилни представи, да отработват емоциите си, предизвикани от всички тези фактори, по правилен начин.
Разбира се, самите ние носим своите дефицити от детството
и ни коства много да ги преодоляваме. Затова е важно да ги избегнем при децата си, да им спестим поне част от битките, които изтощават нас.
Важно е, например, да създадем у тях правилна представа за семейство и семейни взаимоотношения – за ролите в него, за начина, по който се разрешават конфликтите, за правата и задълженията, за правилния начин да се изразяват чувствата. Всичко това ще бъде една естествена основа за семействата, които децата ни ще създадат един ден; ще им даде добър модел, по който да решават собствените си проблеми.
И не само това. Важно е да им създадем модел за здравословен живот, за правилно отработване на стреса, за стабилна ценностна система, за религиозност и вяра. Най-важният инструмент за това е… примерът. До болка изтъркано, но и до болка вярно клише – по-важно е какво правим, отколкото какво казваме. Особено на децата си.