Да пляскаме ли децата си? Да им дърпаме ли ушите? Да ги слагаме ли в ъгъла с вдигнати ръце?… Всеки съвестен родител неизбежно се сблъсква с тези въпроси в един момент. И всеки възрастен има поне един спомен, свързан с тях.
Онези, които са „пердашени редовно“, се разделят на две големи групи – „Никога не бих го причинил на децата си“ и „Затова съм станал човек“. Днес законът в повечето западни държави забранява физическото наказание и всеки родител, уличен в прилагането му, подлежи на преследване от институциите.
И обикновено не се прави разлика между „пляскане“ и „малтретиране“.
В нашата балканска култура обикновено гледаме със снизхождение на „шамарчетата“ и ги одобряваме, но категорично се възмущаваме от побой, малтретиране и злоупотреби.
Привържениците на „шведската“ школа отхвърлят дори изобщо наказанията като метод за възпитание. На другия полюс са привържениците на „макаренковската“ школа, според които в определени ситуации, при определени деца НЯМА друг изход, освен физическото наказание.
Най-важният въпрос, който трябва да си зададе всеки родител, е „Какво целя?“
Ако целта му е просто „умиряване“ на детето за момента, възцаряване на тишина и постигане на безпрекословно послушание на мига, един хубав плесник наистина върши работа. По-сложно е с дългосрочните цели. Често деца, които са били „много послушни“ като малки, стават невъзможни бунтари, след като се почувстват поне малко самостоятелни.
Разбира се, не винаги можем да „виним“ физическите наказания за това.
Причините са комплексни. Но както и да го усукваме, не е лесно да си родител и да ти се налага да вземеш решение как да постъпиш с едно дете в истерия, което се търкаля по пода на супермаркета, пищи и иска безумни неща; или с едно дете с магарешки инат; или с едно дете, склонно да лъже и манипулира от мига, в който проговори.
Не е лесно!