Всички знаем приказката за царя, който търсел най-щастливия човек в царството си, за да облече ризата му. А този човек се оказал без риза.
Не случайно това е приказка. Защото в живота такива хора няма. Или ако има, ги смятаме за луди.
Интелигентните, знаещите, “нормалните“ хора са недоволни от живота си.
Да се задоволяваш с това, което имаш, е признак за „овчедушие“ и нисък интелект. Затова и повечето от нас смятаме за въпрос на чест да сме недоволни. И това май не е само наша си българска черта. Макар че, ние можем да претендираме за докторски степени.
Какво се случва с ума и тялото ни, когато недоволстваме? Психолозите са единодушни – недоволството действа като отрова за тялото. В буквалния смисъл. Но въпреки тяхното единодушие, ние продължаваме да недоволстваме с наслада. И винаги „има защо“. Дори започваме да гледаме с подозрение и неприязън на доволните хора. „Те пък какво се радват толкова? Не виждат ли колко зле върви светът? Овце! Или са намерили таен начин да са доволни на наш гръб?“
Но който е успял да се пребори със
заразата на недоволството,
се чувства като човек, излязъл от мрачно подземие на слънчев плаж. Когато изведнъж проумееш, че твоето доволство или недоволство има ефект равен на нула върху света. И огромен ефект върху теб самия. Че ако си доволен, не губиш нищо, а ако си недоволен – не печелиш нищо. Че благодарният и доволен дух ти дава един шанс в живота повече – шанса да бъдеш харесван и обичан от хората. А обичаните и харесвани хора винаги, винаги са в по-изгодна позиция.
И освен това, ти просто си… по-щастлив. Усещаш топлината на слънцето, миризмата на цъфналите дървета, чуваш шума на трафика долу и благодариш на Бог, че е лято, че има храна и хора около теб. А не страдаш поради глобалното затопляне, сенната хрема и невъзпитаните шофьори.
И все пак… в това да си недоволен има някаква сладка болка, нещо в недоволството ни привлича неудържимо.