Някога „даскалът“ е бил почти митична фигура в съзнанието на обикновения българин. Щом „даскалът“ е казал нещо, то не подлежи на обсъждане; наказанието на „даскала“ тежи повече от бащиното; когато имаме спор, ще идем да питаме „даскала“. Колкото по-образован е ставал българинът с времето, толкова сякаш ореолът на „даскала“ е избледнявал, докато се стигне до днес, когато всички – и ученици, и родители – смятат, че знаят повече от „даскалите“. А тяхната функция се е свела до аниматори, които да забавляват нашите деца, докато сме на работа.
Учителят e съюзник, а не противник
Нагледали сме се и сме се наслушали на истории за унижени, бити и подигравани учители; компетентни сме по въпросите на образованието и винаги имаме готова рецепта за справяне с всеки училищен проблем, но за жалост учителите не са толкова компетентни и проблемите си остават нерешени.
Всъщност, учителят като събирателно понятие е най-важният човек за децата ни след нас самите. Учителите прекарват с децата ни повече време от нас, виждат ги в ситуации, в които ние не ги виждаме, забелязва промените в тях преди нас. Добре е той да бъде наш съюзник и партньор във възпитанието, а не противник, с който се борим. Добре е да го чуваме какво ни казва, дори да не е точно това, което искаме да чуем за децата си.
Учителят има какво да ни каже
А учителят имат какво да ни каже. За дисциплината и моделите на подражание, за „вредните“ родители, за детското лицемерие (Да, не се стряскайте, то съществува! Понякога децата твърде рано се научават покрай мама и татко да бъдат едни, а когато тях ги няма – съвсем други!), за собствените си физически и емоционални лимити – за това как се чувства изтощен и въпреки искреното си желание, не може да обърне еднакво внимание на двайсет и пет деца, как не може да разговаря с вас по всяко време.
Изобщо, учителите имат какво да кажат на родителите. И при всичките ни предубеждения и скептицизъм, за децата ни би било по-добре, ако повярваме в добрите им намерения. Да се вслушаме в гласа на онези, в чиито ръце сме връчили децата си.