Думата „емиграция“ отключва болезнени емоции.
Звучи някак тъжно – напускаш мястото, където си роден, хората, с които си израснал, и отиваш на чуждо място без корени, в пълна неизвестност и с много рискове. И макар днес вече да се е отърсила от фаталната си тежест, от усещането за безвъзвратност, тя продължава да причинява болка и гняв. Изоставени възрастни хора, забравени от децата си, които не са се прибирали десетки години в България; деца, познаващи родителите си само от екрана на компютъра и телефона; внуци, които не могат да общуват с бабите и дядовците си, защото не знаят български; ивановци, станали джоновци, които правят всичко възможно да не им личи, че са българи; тъжни „американци“ и „германци“, на които очите им се напълват със сълзи, като чуят българска песен…
Тези, които остават в родината, се делят две основни групи – такива, които сочат емигрантите осъдително с пръст и ги считат за родоотстъпници, и такива, които тайно им завиждат за смелостта да направят такава сериозна крачка. Има и безразлични, които изобщо не са обмисляли подобна възможност, и им е все едно кой къде живее.
Патриотизъм в емиграция
Какво се случва с патриотизма и чувството за род и родина у емигрантите? Всичко е индивидуално, зависи от личната нагласа на всеки, от обстоятелствата, при които ще попадне. Някои изпадат в крайности – или се мъчат да забравят откъде са, сменят си имената и спират да говорят български, или обратното – правят всичко възможно да се разграничат от заобикалящата ги култура, татуират си патриотични символи, напълват домовете си с български знамена, учат децата си на патриотични песни и заявяват твърдо намерение един ден да се върнат. Но има и такива, които запазват нежно носталгично чувство към родината, обичат да се връщат от време на време, да поддържат контактите си тук, но се чувстват достатъчно комфортно и приятно в новата си родина, за да планират окончателно завръщане.
Често емиграцията се оказва лакмусът, който показва истинското състояние на нещата в ума и семейството на човек. Често щастливи в очите на другите семейства се разпадат в чуждата страна, а други обратно – при заминаването са на ръба на раздялата, но трудностите там ги обединяват и те преживяват ренесанс на любовта си. Често вярващи хора губят вярата си в емиграция, обезверени и сърдити на Бог за тежкия живот, който водят, а в същото време невярващи хора срещат Бог именно в емиграция и се хващат със здрава вяра за Него.
Какво да кажем за… емиграцията.