Докато всички със свито сърце следяхме новините около изчезналия в Хималаите Боян Петров, репортерите търсеха жена му за коментар. Името ѝ рядко се споменаваше и почти никъде тя не беше наричана „съпругата му“ или „жена му“, а „жената до Боян Петров“. Логичният извод беше, че те вероятно са просто двойка, която няма брак. Изненада! Нищо подобно. Те са си съвсем класическо семейство, но журналистите решиха, че е политически некоректно да я наричат „жена му“. Защото… познайте! Жена „му“ звучало унизително и създавало представата за собственост – като „колата му“, „обувките му“ или „въдицата му“.
Език на омраза? Може би и „детето ми“ е некоректна фраза“? Може би, трябва да е „детето до мен“?
Това е единият полюс.
На другия полюс е динковщината. Обиждането на хора, просто защото не са като нас. Омраза по дифолт. Щом името му звучи някак арабско… щом жената е със забрадка… щом е облякъл розова риза… щом е дебел… щом заеква… няма проблем да го обидя. Да го нарека с мръсна дума. Да изкажа съмнение в умствените му способности. В човешките му качества. Да му покажа колко по-високо стоя от него, след като имам българско име, не съм дебел и не заеквам.
Кое всъщност е език на омраза?
Омраза, облечена в думи? Или думи, нарочени за омразни? Тук, в България, сякаш сме по-склонни да приемем езика на омраза като част от ежедневието, дори да го покровителстваме негласно с лека усмивка – все пак, по-мъжкарско е някак да наречеш някого „чернилка“; изпъкваш някак като безупречно бял. Но в същото време сме страшно докачливи, ако някой реши да упражни словесното си мъжкарство върху нас.
Ей такива дебати поражда темата за езика на омраза в екипа на радио 3:16. И ние май не стигаме до единодушие – може ли да мразиш, но все пак да имаш политически коректен език; и да не мразиш, но да се провиняваш в употреба на език на омраза? Заявяването на неодобрение на нечия позиция или действие език на омраза ли е? Търсим отговорите заедно.