Кога разбираме дали сме добри родители или не? Когато детето расте здраво и отговаря на всички норми? Когато почне да носи шестици от училище? Когато печели конкурси? Когато стане звезда? Отговорът е колкото логичен, толкова и потискащ – когато мине 40 години. Тоест, когато отдавна вече не е дете. Тогава се вижда безпощадно ясно как сме се справили. Тогава вече заслужено можем да се облегнем спокойно назад, да изпуснем въздишка на облекчение и да кажем: „Да, справихме се“.
Или…
Или да започнат драмите. Не може да нямате тъжни възрастни познати, които със сълзи в очите казват: „синът ми не ме поглежда“, „дъщеря ми спря да се обажда“, „не ми дават да виждам внуците“… Ужасно е. Чувстват се опустошени, измамени, ограбени. След като целият им живот е преминал в жертване, лишения, усилия, страхове и планове, накрая се сблъскват със студенина и неблагодарност.
Понякога
пътят към разрешаването на тази трагедия е… извинението.
Децата не си тръгват без причина, не прекъсват връзка без причина, не стават неблагодарни без причина. Нещо по пътя назад се е скъсало, студенината се е прокраднала преди много години, в душата е поникнало дори желание за мъст. Когато станат зрели хора, децата постепенно (или понякога изведнъж) осъзнават, че са осакатени. Докато са били малки, са приемали свръхконтрола или хаоса, или безсмислените наказания, или пренебрегването като част от живота, защото не са познавали друг. Но когато натрупат достатъчно опит и видят с очите си какви други модели на семейство има, с горчивина установяват, че са израснали в токсична среда. И почват да се борят с последиците. Понякога тази борба включва скъсване на всякакви връзки, които могат да ги върнат обратно в отровата. Стиснатите устни на мама и неодобрителният ѝ поглед са достатъчни да върнат неувереността, зависимостта и всичко останало, от което бившото дете отчаяно драпа да се освободи. И то просто не иска да вижда мама. Дори когато тя страда и е самотна, стремежът към лично оцеляване надделява над синовния дълг.
Има ли изход от този болезнен омагьосан кръг? Има и той се нарича „извинение-прошка“. Задължително в този ред. Извинение от страна на родителите и прошка от страна на децата. Нито е лесно, нито е безболезнено. Но е единственият изход.